Жираф КафеНаграда за 3-то място в категория „Разказ“ на Литературен конкурс „Жираф търси творци“ 2024
„Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“
Да пресечеш финала с Бакайоко
В стаята бе тихо, само електронният часовник неуморно отброяваше минутите. Интересно през другото време той остава скрит и незабележим, все едно не съществува, но той не се влияе от нашите емоции, безпощаден е и показва точно изминатото време. А после едни се радват, тичат завити с флагове, а други са тъжни и знаят, че са безвъзвратно закъснели.
Тази сутрин Бакайоко се събуди рано. Навярно многото емоции и многото очаквания не му даваха покой да се поизлежи, както другите гости на Париж, да отиде в близкото бистро на ъгъла до хотела и да си поръча кроасан с капучино. Виждали сте подобна картина на добре изпечени кроасани, вкусни и поднесени с финес от млади сервитьори с кърпа, преметната през лявата им ръка, и хора седнали на сини, дървени столове да четат новия вестник. Отсреща стърчи знакът на метрото в Париж, метален стълб с орнаменти, а в средата пише името на станцията. А наоколо хора добре облечени и със самочувствие на парижани, минават покрай теб. От колоните на заведението звучи така подходящият за случая шансон и ти леко понадигаш нос, че си там. Да, аз съм тук!
Бакайоко също имаше представа от Париж, бе идвал и друг път на състезания в столицата на Франция. Този път обаче той бе на последната си олимпиада. Дълго се готвеше за нея, тя осмисляше дните му в последните години, и ето, че днес започваше, а той не успя да си почине добре. Днес бе стартът в бягането за 110м. с препятствие. Бакайоко обичаше своята малка страна Лесото. Не всеки тук знаеше къде се намира тя и на него му се налагаше с досада да обяснява: да ние сме заобиколени отвсякъде от ЮАР, граничим единствено с нея. Тя има морета, а ние не, но пък ние им даваме вода за пиене. Ние сме високопланинска страна дори имаме и ски курорти.
Бакайоко от малък помагаше на дядо си и баща си в отглеждането на ангорски кози и овце. От тях добиваха мохер, който баща му продаваше на търговци от ЮАР. С парите той му плащаше обучението в местното училище и купуваше храна за семейството. Да, добър баща имаше, а майка му работеше много с ръцете си – шиеше традиционни одеяла Басото, които се носеха и от мъже и жени. Намираше клиенти дори и от столицата Масеру. Те бяха 8 деца, петима братя и три сестри. Но от всички най-известен бе Бакайоко. Всички от областта на Таба-Цека щяха да гледат довечера бягането или поне щяха да чуят новините по радиото. Бакайоко знаеше добре това, но дали щеше да успее и да зарадва всички овчари и козари от Драконовите планини?
Той най-напред се състезаваше по склоновете на тези планини. Гонеше и завръщаше овцете, гонеше хищници далеч от стадото, дори надбягваше старото им овчарско куче Фучико. Първите му конкуренти бяха две овчарчета от съседното село Мокот-лонге. Те пък живееха в традиционните къщи мохоро, но бяха засмени винаги и не мамеха в надбягванията.
Понякога се случваше негови колеги спортисти от България да бъркат страната му с Лесотехническия институт, за който той също бе чувал. Усмихваше се, не им се дразнеше, че защо? Не един и двама от Лесото бяха учили там, други бяха избрали ВИАС или МЕИ-то, но това бе отдавна. Всички те бяха станали баби и дядовци, но помнеха Студентския град с добро. Витоша и баница с праз, боза и айрян можеха ли да се забравят?
Бакайоко обичаше и своя Бог, Исус Христос. Всяка сутрин четеше от книгата подарена му от майка му. Тази стара Библия бе доста преживяла, подчертавана и прелиствана, мокрена от дъжд и сълзи, но пазена винаги до сърцето и ума на Бакайоко. Имаше и нова, но той бе предпочел да дойде с тази, тя му напомняше за началото на неговия път с Христос. С нея бе свикнал и тя му бе скъпа.
И тази сутрин той се присегна към нея, разтвори я бавно и пред очите му преминаха картини от планините, бедните къщи по склона на селото му и там малката църква, в която най-напред изрече думите: „Господи прости моите грехове, не съм достоен да те следвам; благодаря Ти, че ме наричаш Твой син, благодаря Ти за всичката милост и любов към мен и семейството ми“. В годините на своята младост Бакайоко разбра, че богатството не се крие в имане, пари и слава. Макар и беден, той бе богат с добродетелите, даровете на Господа, невидими за очите, но осезаеми за другите около него. Те не могат да му бъдат отнети, нито от съдийски решения, нито от нападките на злонамерени журналисти.
И така, попадна на думите на ап. Павел – „Имай за образец здравите думи, които си чул от мене, с вяра и любов в Христа Исуса. Онова добро нещо, което ти е било поверено, опази чрез Светия Дух, Който живее в нас“. (2Тим. 1:13,14)
Да имаше опасности и то не веднъж в живота на Бакайоко да изгуби, да изостави, да забрави „това добро нещо“, онази жертва на любов, понесла смърт на кръст и то за него, но той го опази. Не сам разбира се, а с помощта на Светия Дух, но все пак той успя.
Много нечестни и подмолни неща видя и в спорта и в живота, но до днес той оцеля. Наведе главата си и обхвана с ръце ситната, къдрава коса и започна да реди нещо на своя си език сесото, не на английски. Предаде всичко в ръцете на своя Бог и зачака тихо в покой както правеха някога с баща му.
„Също и ако се състезава някой в игрите, той не бива увенчан, ако не се е състезавал според правилата“. (2Тим. 2:5) – Според правилата, да така трябва, дори и да не съм пръв, аз ще тичам според правилата. – Така си казваше Бакайоко и знаеше, че хората от Драконовите планини ще го разберат и ще го посрещнат като герой, макар и да не донесе медал. Време бе да става и да се приготвя, но погледна и към още един стих, който говореше за края на състезанието, за края на един велик герой, който и днес насърчава много други като него, с думите и най-вече с примера си.
„Аз се подвизавах в доброто войнстване, пътя свърших, вярата опазих; отсега нататък се пази за мене венецът на правдата, който Господ праведния Съдия ще ми въздаде в онзи ден; и не само на мене, но и на всички, които са обикнали Неговото явяване“. (2Тим. 4:7,8ст.)
Не всеки ще отиде в Париж, не всеки ще спечели в състезание, но всеки е добре да обикне Неговото явяване, Неговото Слово и начин на живот, а венецът на правдата вече е приготвен, стига да устоим и да не спрем преди финала.
Бакайоко разбра, че вече е финалист и победител и имаше мир в сърцето да излезе и да тича за своя Бог, и своите сънародници.
***
За автора:
На 55 г., от София
Роден в София през далечната 1968 г., но живее в Луковит – малко градче в Северна България – до завършването на шести клас. След това семейството се премества в София, което не е особено благоприятно за него. Липсват му приятелите, природата, животните и най-вече разговорите с дядо му. Завършва средно образование в техникум със специалност черна металургия. Това бил по-скоро изборът на родителите му – сериозна, мъжка професия, но той самият не бил там на мястото си. След отбиването на военната си служба в гр.Петрич като граничар, се записва на другия край на България в Полувисш институт по икономика, в гр. Свищов, който и завършва. В онова време на промени, на икономически и политически реформи, започва да търси истината за Бога. Но по-добре е да кажем, че той бива намерен от Господ Исус Христос през лятото на 1991 година.
След завършването на икономическия институт, работи в София в бюро по труда почти 4 години, след което се записва във Висшия евангелски богословски институт, София.
Започва да проповядва и служи в различни църкви. През това време работи и като куриер, охрана, дистрибутор в склад на едро и др. В момента е личен асистент на дъщеря си Радост. Установява се в Първа евангелска църква, София.
Има няколко издадени есета във вестник „Зорница“ и книга от събрани есета, размишления и молитви със заглавие „Подарен живот“.
Продължава да пише и да се интересува от тайната на човешките взаимоотношения, природата и любовта на Бога към човеците.