Жираф КафеСпециална награда в категория „Разказ“ на Литературен конкурс „Жираф търси творци“ 2024
„Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“
ДА ПРОГОНИШ ГНЕВА
Проучвам материалите по делото, но това е толкова досадно и затова само прелиствам страниците. И без да ги чета, съм готов с решението за подялба на имота, въпреки че предстои последното заседание за споразумение. Представям си двете страни – ищцата е дребна възрастна жена с мънкащ плешив адвокат и ответницата на неопределена възраст със светнали бързи като невестулка очи. Тя няма адвокат и скоро е овдовяла, като е останала да живее в бащината къща на умрелия си мъж. Другата е сестра на починалия и претендира за наследство от бащиния си дом. По закон има право, но за мен има нещо глупаво и нищожно в тези хленчещи женици, дребни като мравки, нищожни с молещи очи и треперещи ръце. Не могат да защитят своето, не са способни да се споразумеят и очакват закона да е в тяхна полза. Вярват, че Темида е наистина със завързани очи.
Телефонът иззвъня и замлъкна и аз помислих, че е от съдийската колегия. Там се очакват сътресения и размествания и аз успях да пошушна това онова на някои от началниците. Но трябва още да натисна други като оная Глушкова, която се прави на недосегаема и всезнаеща. Ако ме повишат, ще гледам мигащите й очи и наведен поглед. Знам ги аз тях, те са особена порода хищници.
Бях забравил за телефона, но той ме стресна с продължителен звън. Беше синът ми, този калпазанин, кучи син, този негодник.
- Какво искаш? – извиках в гнева си.
- Искам да поговорим – гласът му беше по-уверен от друг път.
- На работа съм. Не знаеш ли? – още по-силно изревах повече на себе си, защото бях затворил телефона.
Казах му да не ме търси и ето пак се осмелява да ми звъни. Калпазанин, глупак, който не знае как да живее. Когато беше жива майка му, се мотаеше все около нея. Тя го защитаваше, даваше му пари и той все не можеше да намери подходящата работа. Завърши университета, но не знае какво иска, не знае какво да прави с живота си. Провалих се с него. Успявах навсякъде – думата ми се чуваше от началството, имах влиятелни приятели, а колегите ми завиждаха и не спореха с мен. Затова не исках да мисля за сина, нито дори да го виждам. Купих му жилище, за да бъде далеч от мен. Да бъде самостоятелен, но той не ме оставя. Последния път, когато се срещнахме, ми каза,че пак напуснал работата си и ми поиска пари. Малко пари наистина, но защо не ги печели той. Каква полза от човек, който не печели и не може да си изкара прехраната. Парите са самият човек, показват неговата стойност, те са неговата чест и сила. Тогава така се ядосах, че му виках, крещях, малко оставаше да го ударя. Калпазанин, глупак, осмелява се пак да ме търси, да ми звъни. Само да посмее да ми звънне пак, ще го изгоня от жилището и ще остане на улицата, за да му дойде акълът. Така ще направя, да, така.
Усещам как гневът пъпли в кръвта ми, надига се и ме залива. Тръгне ли веднъж, не мога да го спра. Усещам сърцето ми как препуска и въздухът не ми достига. Телефонът ми пак звъни сърдито и ако е синът, ще го….Ще го убия, казвам на глас, изтощен от задушаващата прегръдка на гнева. Погледът ми е замъглен и не мога да видя кой звъни, но чувам гласа на Петров.
- Заседанието се отменя
- За кога? – питам аз с нечий чужд глас.
- Не знам. Следващите дни ще бъде – отговаря бързо и затваря телефона.
Пак са измислили нещо, мисля си и гневът се прехвърля към тях – тези нагаждачи и блюдолизци. Пак кроят нещо, но аз ще разбера и ще ги разбия. Трябва да постигна своето. Не мога да дишам, гърдите ми са стегнати в железен обръч. Трябва да го разкъсам, да се освободя от тежестта, но усещам пулсираща болка в лявото рамо, която се простира до пръстите на ръката. Искам да дръпна някаква огромна аварийна спирачка, като тези в метрото, спирачка, която да спре болката, да укроти сърцето ми. Искам да прогоня гнева, далеч от мен, както гоня уличните гладни псета от имота си. Досега мислех, че всичко и всички са подвластни на волята ми, а сега нямам сили да дишам и плувнал в студена пот се стоварвам на стола. Дори не мога да овладея ръцете си, за да намеря телефона. Защо никой не звъни сега, казвам на себе си и ядът се завръща като отровна мъгла, която ме задушава. Гневът към другите, към света, ядът към болката и безсилието. Напипвам телефона и звъня на последния номер. Сякаш е минала цяла вечност от обаждането на колегата Петров и сега телефонният звън отеква самотен в празното пространство.
На кого да се обадя, питам на глас и болката ми напомня колко съм сам и безсилен сега. Можех да въртя на малкия си пръст съдебни заседатели, колеги, адвокати защитници и да постигам всичко – оправдавах измамници и насилници, осъждах доверчиви наивници. Каква полза от всичко това, като сега не мога да контролирам себе си, не мога да дишам дори.
Ще се обадя на сина си. Да, на него ще се обадя, на този калпазанин ще се обадя. Ще му кажа: Ела, сине! Ела да видиш как умирам. Заради тебе, глупак такъв! Ела!
Липсата на въздух ме замайва, опиянява ме и ме увлича в странни и забравени места. Там е тихо, спокойно и светло. Виждам морския бряг и русо тригодишно момченце, притиснато в прегръдките ми заради разбиващите се вълни. След това порасналият ми син се учи да кара колело и аз тичам след него, за да го спася от поредното разбиване на коленете. Усмихвам се на напрегнатото му личице и се вглеждам във вперените в мен сини очи и си мисля колко много го обичам. Светът се завъртя, сякаш да се намести и да заеме по-удобно и неболезнено положение.
***
За автора:
(на 64 г. от Плевен)
Родена съм в град Плевен и съм завършила ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Работила съм като учителка по български език и литература в Плевен. Публикувала съм във вестник „Гимназист“ над 60 материала, свързани с обучението по литература. Участвала съм в Национален конкурс за учители творци и съм номинирана за публикувани разкази.
През 2022 г. е издадена книгата ми „Вдъхновение и размисъл за творби и проблеми в българската и западноевропейската литература“, а през 2024 година е публикуван романът „Безвремие“.