Жираф КафеСпециална награда в категория „Разказ“ на Литературен конкурс „Жираф търси творци“ 2024
„Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“
ДВА ЖИВОТА
„Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“
(Мат. 16:26, СИ)
Беше дошъл неговият ред – лежеше на смъртния си одър. Лежеше и знаеше, че това е краят му. Утре вече нямаше да го има.
„Ще липсва ли на някого? Някой ще тъгува ли за него?“
Тази мисъл го жегна. Надигна се слаб, немощен. Облегна се на копринената възглавница, придърпа копринените чаршафи. Огледа бавно стаята и със задоволство отбеляза, че е обзаведена с вкус. Цял живот се бе обграждал със скъпи и красиви вещи. Искаше и искаше, и искаше…
Все му беше малко. Все искаше още и още. Мебели от абанос, персийски килими, китайски порцелан, звънтящ кристал. Скъпи костюми, часовници, коли… Нищо не му липсваше. Имаше толкова много, но сега се замисли – на кого щеше да остави всичко това, цялото свое богатство. Толкова вещи и все хубави и желани, а нищо не може да вземе със себе си.
Погледът му отново се плъзна из стаята – вещи много, но приятели – няма. Никой не е дошъл да го види, няма кой да му подаде дори чаша вода. Къде са хората?
Притвори очи… Спомни си за приятеля си от детството, когото прогони…
А някога, като малки, бяха неразделни. Живееха на една улица, играеха заедно и на училище ходеха заедно. Защото учеха в едно и също училище и дори седяха на един чин.
Спомни си как всички харесваха повече Гошко. Бил кротко, добро и богобоязливо дете, както казваше леля Гинка – училищната лелка.
- И защо се държиш толкова мило с всички – попита го тогава Петьо.
- Не знам. Не мога другояче – отговори приятелят му Гошко и се усмихна.
Прави бяха май хората. Гошко носеше добрината в сърцето си. И докато Петьо получаваше всичко, което поискаше още от малък, а като голям правеше всичко възможно да придобие или отнеме на всяка цена онова, което му хареса, то Гошко винаги помагаше на другите, винаги защитаваше по-слабите и никога не ламтеше за нищо.
И така цял живот Гошко вършеше добри дела, а Петьо забогатяваше все повече и повече. Но не даваше нито трошичка на когото и да било. Такъв си беше от малък. Искащ само за себе си. Всичко, което види и пожелае, трябваше на всяка цена да е негово.
А Гошко беше от друго тесто създаден. Той даваше и се раздаваше…
Преди години се срещнаха съвсем случайно.
Петър минаваше край църквата когато видя Георги. Беше седнал на камъка до вратата на храма, облечен в протрит сив панталон и избеляла карирана кафява риза. До него стоеше кенче от кока кола с няколко монети в него. Някаква жена, излизайки от храма се наведе и пусна монета в кенчето.
Георги вдигна поглед и кимна с благодарност на жената. Видя приятеля си от детството и очите му засияха.
- Здравей, Петьо. Толкова отдавна не съм те виждал. Седни да си поговорим. – направи му място на камъка.
Петър го изгледа с погнуса и подмина.
- Бог с теб, каза Георги след него.
След няколко месеца Петър отново видя приятеля си от детството – отново с кенчето, отново просеше. Този път реши да го запита:
- Какво е станало с теб? Защо си така?
- А, нищо. Дарих имотите си на църквата и сега „работя“. Искам да помогна за ремонта на покрива на друга една църква – „Св. Възнесение“ – в съседния град.
- Ти луд ли си бе, Гошо? – попита Петър. Съвсем ли си откачил? Деменция ли имаш, що ли?
- Нищо ми няма, Петьо. Просто помагам. Колкото мога. Отгледал съм си децата. Жената почина. Нямам какво друго да правя, защо да не помогна.
- Не искам да те виждам повече, каза Петър. – Ти си луд.
Обърна му гръб и си тръгна бързешком.
- Защо бе, Пешо? От мен ли се срамуваш? Нищо не искам от теб… Но ти по-добре вземи я отвори душата си, човече. Тази твоя алчност ще те погуби. – каза Георги гледайки гърба на отдалечаващия се негов приятел.
***
Минали бяха няколко години и един ден, Петър, минавайки край църквата видя каменен кръст с порцелановата снимка на Георги. И толкова много цветя, положени под кръста.
Започна да минава често от там и завистливо да наблюдава. Виждаше, как преди да влязат в църквата, хората оставяха цвете под каменния кръст. Прекръстваха се и влизаха в църквата. На излизане попипваха камъка на кръста и промълвяваха: „свят човек“.
Разбра, че неговият приятел си е отишъл от този свят, но хората го почитаха като светец.
***
Лежеше на смъртния си одър и си спомняше всичко това…
Огледа се още веднъж и се погнуси от себе си. Вещи хубави и скъпи около него, но хора, приятели – нямаше. Беше сам.
Съвсем сам…
***
Последна въздишка и душата му, потръпнала от студ, го напусна.
Красивите и скъпи вещи безмълвно го изпратиха…
***
За автора:
(на 79 г. от Шумен)
По образование съм инженер. Но обичам да пиша. Участвам в литературни конкурси. Имам издадени 4 книги и участие в 8 сборника. В момента работя като компютърен сътрудник в очен кабинет.