Admin Giraffe CafeНаграда в категория „Разказ“ на Литературен конкурс „Жираф търси творци“ 2025
ДУХЪТ В СНЕГОВЕТЕ
„Не заспивай! Не зас-пи-вай! Не заспивай…“ – нареждаше гласът по радиостанцията.
Ясно – сякаш изтръгваше всяка дума от сърцето си и я късаше на парчета, за да се
понесе нагоре към високото. Свистене. Тихо; думите се пръснаха по вятъра.
Някъде във високото малка светлинка мъждукаше сред вихрите в сърдитото нощно
небе и се стрелкаше като светулка в бездната. Човек катереше голата ледена стълба
към звездите. Побеснялата виелица навяваше писъци и вой, а той не спираше да мести
крак пред крак. Нагоре по въжетата на отвеса човекът вървеше и все се озърташе,
мъчейки се да провиди през вихрите на суграшицата в непрогледния мрак. И току
викваше: „Ицоо-о-о!“ – бурята смразяваше дъха му като хиляди нажежени копия в
гърдите. Засмукваше вика и го претопяваше в писък.
Човекът бе намерил Христовата раница надолу по хребета, но Христо го нямаше от
другата ѝ страна. Само хáлата виеше… Като хиляди бесни вълци, тътнеше и все нещо
шептеше, тихо и бързо. Не беше това място ни за вълци, ни за хора. Хищно място; нищо
не му убягваше. Оголиш пръст – отхапе го, откриеш лице – изкълвe ти очите с кожата.
Но щом бурята не беше заровила раницата на Ицо под снега, значи той беше някъде
наблизо, знаеше човекът и бързаше по голото рамо на хребета. Пъплеше нагоре по
въжето с прокъсаните си ръкавици, изядени от триенето.
От един момент студът не боли, не пари: даже не го усещаш. Умората замръзва в
костите ти, а спреш ли, става ти топло. Хубаво и спокойно – като в майчина прегръдка…
Много мъже и жени беше люляла тая земя в пазвите си, стояха сгушени под снежното ѝ
покривало. После ветровете ги отвиваха; човекът беше минавал край тях тихо…
прескачал ги бе – тихо, да не ги събуди.
Ицо не спеше! Не още. Допреди няколко часа гласът му се чуваше ясно по
радиостанцията. Беше роден за високото той; катереше, летеше, но никога не
пълзеше. И не се предаваше.
„Ицоо-о-о!..“ – провикна се човекът, запря се с краката в ледената отвесна стена и се
ослуша.
„Къде отиваш, човеко?“ – простърга отнякъде. Сякаш човекът си го бе помислил сам,
ала беше чужда тая мисъл на ума му.
Тази беше последната земя над облаците. Нищо не живееше и нищо не умираше тук –
само се сливаше с Вечността. Всеки, който не пълзи, някога си е помечтавал или се е
чудил какво е да стигнеш там. Някак, все едно как – с асаньора; лазейки… Прескачайки
трупове на мечтатели, писатели, завоеватели: всякакви просто хора – там, където
никой няма работа, но всеки иска да бъде.
Светът в ниското има числа. В тях мери хора и върхове – и по тази мяра определя кой
си. Колко си, къде си. Си ли си въобще. А постигането е вид „стигане“, което е „по“.
Но не и за Ицо, знаеше човекът. Ицо имаше… друго – лудост някаква. Все едно
Еверест му беше отпечатан в гена. Затова той направи каквото никой друг не
посмя. Нямаше да се даде сега за едни ръкавици! Не тази нощ. Не още.
Само още малко нагоре – и човекът щеше да огледа по-добре с фенера. Гласът му
щеше да се чува, надолу острите склонове образуваха фуния, а виелицата тъкмо беше
утихнала. Като го чуеше, Ицо щеше да се ококори; да се обади по радиостанцията.
Само че въжето нагоре прекъсваше. Вляво въжена оплетка се вееше по вятъра, вдясно
– друга. Коя да хване? А някои въжета бяха изгнили. Като си сам, е тегава работа…
Човекът посегна към левия сноп. Шиповете на котката му, опрени в отвеса, само
гладеха леда, още не се бяха забили.
Той погледна назад. Тънко зеленикаво сияние изплува над бездната като пламък без
фитил. Толкова близо, че ако протегнеше ръка, почти щеше да го докосне. Хората
разказваха… разни неща. Но човекът не вярваше на бабини деветини – в разредения
въздух можеше да ти се привижда какво ли не! Обърна се. Премисли и се улови за
десния сноп. Едва се беше отместил встрани и огромен леден къс се срути изпод крака
му и повлече буци замръзнал сняг. Човекът продължи в тъмнината нагоре.
Планината решава дали да те пусне да изкачиш. После решава дали да те пусне да
си тръгнеш, изникна в ума му случайно. Нещо чуто, четено… или спуснато от нищото.
Човекът обичаше Планината – не като трофей или съоръжение: обичаше я, защото я
познаваше. Той също носеше мечтата да стъпи на най-високото, което е на земята. Да
види гранитните му зъбери, облещени срещу слънцето. И тъкмо сега беше по-близо до
него от всеки друг – сякаш ако се пресегнеше, щеше да го усети във върховете на
пръстите си. Почти като зеленото сияние над бездната.
Нищо от това не тревожеше ума му. От час не отговаряше по радиостанцията – още
едни и същи въпроси и отговори. Ицо беше някъде съвсем наблизо, още малко.
Човекът изкачи хребета и се обърна. Зеленият пламък угасна; остана само светлината
на челника. Целият му живот се пробуди в мрака над бездната. Най-обичаните хора,
които го чакаха да се прибере. И спящите по пътя, които прескачаше.
Как… взимаш решението да оставиш още един да заспи, без да си опитал възможното,
а после и невъзможното? Всеки би го направил… Нали?
„Ицооо-о-о-о!“ – изрева човекът, а виелицата понесе гласа му по вихрите си, по
назъбените корони на гранитните гиганти. А те надигнаха рамене, събудени от дрямка.
Най-мъчното е да надскочиш човешкото и да останеш човек.
~ Разказ по действителен случай, посветен на безпримерния подвиг и саможертва
на алпиниста Людмил Янков в експедицията „Еверест ‘84“. Сам в нощта и бурята
под Еверест, на 21 април 1984 г. Янков прави невъзможното и немислимото в опит
да спаси приятеля си Христо Проданов, който остава завинаги на върха. Людмил
Янков губи четири пръста на ръцете си и жертва собственото си изкачване на
върха, за да не остави приятеля си да заспи в снеговете. ~
***
За автора:
Малена Василева Шейтанова от София с ДУХЪТ В СНЕГОВЕТЕ
автор (кратка автобиография)
Личен статус: Родена съм през 1983 г. в гр. София, зодия Водолей.
Говорими езици: български, английски, немски; сарказъм.
Образование:
Средно: НМУ „Любомир Пипков“ – София (2001 г.) с отличие, специалност „Пиано“,
лауреат на национални и международни конкурси за пианисти;
Висше: Магистър по право при СУ „Св. Св. Климент Охридски“ (2009 г.);
Професия: адвокат, член на Софийска адвокатска колегия, специалист по
корпоративно, търговско и трудово право; гражданско право и процес, данъчно-
административен процес. Основател и практикуващ в Кантора Адвокат Шейтанова (от
2016 г. до момента). Повече информация: https://www.advokat-sheytanova.com
Хоби: В свободното си време обичам да… излъгах. Нямам свободно време.
Писането и аз: Писането не е хоби, занаят или професия. Писането е форма на
съществуване. Да бъда писател никога не е било един от многото ми недостатъци.
Понякога историите избират мен, за да бъдат разказани. Тогава намирам времето,
което нямам, за да изпълня това изискване толкова добре, колкото умея. Творчеството
ми няма подкрепата на издателства и организации, но вече извоюва своята малка и
лоялна аудитория от ценители. Не се определям като писател, а разказвач на истории.
Имам написани три романа: първият от които (роман-повест) – на 10-годишна възраст.
Най-новият ми роман („СТРАХ“ – психологически трилър, драма в две части) е
завършен и в процес на редакции.
Никога не съм се явявала на литературни конкурси.
Разказът „Духът в снеговете“ е написан специално за участието ми в конкурса „Жираф
Търси Творци“ 2025 по критериите на конкурса – и е първият кратък разказ по
зададена тема, който създавам.
Авторски псевдоним: М.В. Шейтанова / M.V.Sheytanova