Admin Giraffe CafeНаграда в категория „Разказ“ на Литературен конкурс „Жираф търси творци“ 2025
Маруша
Никой не очакваше от Кирил да изпрати предплатен телефон на леля си на село само, за да
може да изплаква пред нея своята мъка на майчин език. Тя се надигаше като корен на изсъхващо
дърво на брега на океана, подкопаваше дигите на спокойствието около уредения му американски
живот, разкъсваше неговите мисли и от тях често просълзяваха горчивите сокове на балкански
лози. Сега зрелият мъж преоткриваше с благодарност, че ръцете му не бяха бити като на
останалите деца, а пораснали в други грижовни ръце, които на свой ред можеше тихо да вземе в
своите. Обаче жената, която го научи, че да за успява трябва да си избира обувки по музиката на
живота, а не според повода, се бе превърнала в олющена латерна за спомени. Душата ѝ често
бързаше пред забрадената ѝ сянка и скоро щеше да я изпревари по долния път към гробищата на
обезлюденото село. Навремето родителите на Кирил не зачитаха Маруша. Приписваха ѝ
незаслужената вина, че учеше синa им да преследва трудни победи. Но това не беше вярно,
защото тихото им момче само си изкова броня от книги. Останалите просто ги трупаха в
библиотеката.
Доставчикът на продукти от съседното село бате Аню, започна да обикаля Власова махала и в
четвъртък, за да набира единствения телефонен номер в десет часа калифорнийско време. Тогава
последните щурци в двора на Маруша точно досвирваха житната си песен и уморени се
оттегляха под завета на влажните ябълкови листа. Мъжът сядаше в средата на масата и Маруша
се свиваше до него като измръзнало животинче. Погледът ѝ потъваше в тъмния ъгъл под иконата
на Богородица освободен от очакване. На второто позвъняване някой вдигаше с “Добър ден,
лельо Маре!“. И всеки път чуеше ли старицата развълнувания мъжки глас затваряше очи и
потъваше в някакъв полусън. Понеже никога не беше слушала стихията на океана, тя
оприличаваше вълните на неспокойния шепот на трите трепетлики в изоставения школски двор.
- Кажи нещо на момчето, бе, бабо Марче… – обаждаше се от време на време Аню. Но старата
жена само се навеждаше наред, бръчките на лицето ѝ се изопваха като напукана от мълчание
земя.
Зимата тропоса със снежен конец покривите на планинските къщи, след което пролетта ги
облече със зеленото кадифе на новия мъх. И един слънчев ден чудото стана: Маруша не издържа,
задави я ридание, което бе таила толкова години. Тя се съживи, грабна телефона и каза: - Кирчо, ти ли си, леля ?
- Аз съм, лельо Маре, твоят изчезнал или изгубен Кирчо – откликна затоплен далечният глас.
Тогава раните се затвориха от думи, лечебни като еньовски билки, а четвъртъците се
превръщаха в празнични недели. Двамата разговаряха жадно, но без да бързат. Маруша
изваждаше най-красивите мъниста на дните от кехлибарената броеница на миналото, повдигаше
ги към слънцето и разказваше на Кирил какво вижда през тях. Понякога даже на Аню му ставаше
неудобно да слуша тихите откровения и излизаше навън, за да не смущава старицата с налетите
си със сълзи очи. - Сбъркано нещо е живота, Кирчо – възкликна веднъж Маруша.- Хората само полюсите му
могат да видят: добро или лошо, богатство или бедност. А ние сме точно в средата около
шареното. Да не мислиш, че ако той те запокити в някое забравено от Бога място трябва да
легнеш възнак и да речеш “Свърши се“ ? Аз шетах около ей тая маса от първи петли до
заспиването на последния въглен в печката, докато го видя с уморените си очи как се изкачва
като звездица на тъмното небе. Но и много нетърсени добрини направих. Докато людете чакаха
чичо ти да подкове животните, аз им слагах по нещо да се подкрепят, също и от сладката вода
над манастирчето им носех. А който желаеше да ми сподели житейските си стръмнини биваше
изслушан и дарен със сламка утеха. Така станах по-богата на обич и приятели от мъжът ми,
който печелеше със занаят. И двамата виждахме, че колкото повече красиви подкови за щастие
правеше той, толкова повече то му убягваше. Затова все ти повтарях, че няма любов, по-голяма
от тази, човек да отдаде някак живота си за своите приятели. Когато си отида ти поискай само
масата от моето наследство, момчето ми. Приятелите си събирай без повод на нея, прощавай им
и ти сам прошка им поискай. Търсете радостта, докато сте заедно, дори само чаша вода да има
пред вас. Кирчо, да помниш, че всичко е поправимо, докато не позволиш тя да остане празна
маса за сълзи в твоя дом. Обещай ми !
Ти само си ела, дете, другото остави на мен – нареждаше равно старицата. – Ще се моля на
Господ само да не съм се стопила, докато те дочакам…
Но този път с прекъсването на разговора вятърът обърна посоката си и незнайно от къде
дотъркаля пред прага съборено лястовиче гнездо. По-късно Кирил си спомни, че това бе лоша
поличба по техния край. Бяха намерили леля му само ден преди да се чуят отново. Аню му
разказа, че Маруша е била изпратена от чужди. Но добрите думи за нея толкова си приличали,
сякаш старицата била раздала по равно на всички от хляба на своя живот. А цветята около нея
били разпръснати като струни, на които ангелите щели да засвирят за нея.
Месец по-късно Кирил постави масата пред панорамния прозорец към океана и тя сякаш се
залепи като спасителен сал на хоризонта. Плота ѝ проскърцваше, но през пукнатините не изтече
нито грам надежда, пропътувала от родината му до тук. На сутринта стаята се бе изпълнила с
ухание на домашен български хляб. В малкото чекмедженце Кирил откри шест прибора. Маруша
ги бе излъскала очакване на семейната празнична вечеря.
„Време е да събера истинските си приятели на тази трапеза“ – помисли си той. – “Онези, които
наистина ще дойдат да споделят с мен постните гозби на Бъдни вечер, а не търсят препълнените
сребърни чинии на Коледа. Леля ми е знаела, че те не са много и винаги един комплект прибори
стига за всички тях. Онези хора, с които, ако не сме свързани по кръв сме обикнали по дела и
понякога ни е трудно да отсеем от всички усмивки на снимките. Но с тях или се търсим, или се
намираме цял живот… „.
Обещавам ти, че ще дойда за Рождество и ще го отпразнуваме заедно ! – опита се да я зарадва
Кирил като вярваше,че не изрича мечта.
***
За автора:
Лилия Петрова Василева от София с „Маруша“
Казвам се Лилия Василева. Родена съм в гр.София, завършила съм икономика в УНСС.
От три години изразявам себе си с поезия и проза, посветена на любовта, хуманизма и
недостижимото в отношенията между хората. Вярвам, че литературата е пристан на
бъдеще, на който ще стъпим по-силни и по-вдъхновени, ако носим в себе си
българския дух. През 2023 г. съм отличена в пет национални конкурса за поезия и
проза, включително и в категорията специални награди през 2024 г. – със седем. През
2025 година до момента съм носител на отличия в пет конкурса.