Жираф КафеСпециална награда в категория „Разказ“ на Литературен конкурс „Жираф търси творци“ 2024
„Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“
Острието
Започна последната обиколка в живота на Джона Майлс – Острието. Гонеше последната победа, с която щеше да запише името си в историята – първият състезател с десет титли.
След шейсет обиколки бе изтощен и бе му трудно да запази концентрация, а дясната му ръка започна трепери. Възползва се от правия участък и стисна юмрук, опитвайки се да възвърне контрол върху крайника си.
Взе остро първия завой, както го правеше в ранните години на кариерата си. Оттогава идваше и прякорът му.
По радиото му съобщиха, че има пет секунди и седем стотни преднина. Само и единствено победата днес щеше да донесе титлата, която му се изплъзна в предходните седем сезона.
На следващия завой видя преобърната кола. Приличаше му на колата на Стивън Чейз. Състезателят изглеждаше в безсъзнание. По асфалта имаше разлято гориво, а от двигателя излизаше гъст пушек.
Джона отпусна за миг газта. Последва една от най-дългите секунди в живота му. Цялото му същество крещеше да спре и да помогне. Тогава чу отново гласа на доктора, който му казваше, че повече не трябва да се състезава. Същото казваше и жена му. Спомни си критиките в края на миналия сезон, който бе най-слабият за него, но най-вече думите на един от анализаторите: „Единственото, което Острието трябва да кара на тази възраст, е пазарска количка в супера“.
Представи си как пръска младите момичета с шампанско, конфетите, танцуващи във въздуха, и как вдига десетата титла, с която натиква думите на всички критици обратно в гърлата им.
Обичаше семейството си, но се питаше какво друго щеше да остане след него, когато умре? Можеше да приключи кариерата си като един от най-добрите, или като най-добрият състезател някога.
Ръката му се разтрепери, но той натисна здраво педала и продължи. В страничното огледало видя как горивото пламва.
Два завоя по-късно, няколко коли се бяха притекли на помощ, а малко след това последва експлозията. Очите му се насълзиха и изгуби контрол върху автомобила си. След няколко неуспешни опита, успя да го овладее.
В останалата част от обиколката, ръката му трепереше непрекъснато. Трябваше да използва целия си опит, за да задържи преднината си.
Финишира, размахвайки победоносно ръка, под минорните поздравления на екипа си по радиото.
Попита за състоянието на Стивън, но все още нямаше информация. Искаше да отиде и да види със собствените си очи, но бе вдигнат червен флаг и се прибра в бокса.
Заради инцидента отмениха церемонията по награждаването и Джона отиде директно при жена си и децата си. Поздравиха го за успеха, но в погледите им имаше разочарование. Особено в този на дъщеря му.
Вечерта Джона сънува горящото лице на Стивън, залепено за неговото, което не спираше да го пита: „Защо не ме спаси, Острие? Защо не ме спаси?“, докато плътта му капеше, оставяйки само един обгорен череп след себе си.
Събуди се запотен в един полу-свят – между съня, реалността и нещо много различно…
Водещите новини на следващия ден бяха за Стивън, който бе в реанимация, но състоянието му оставаше критично. Появи се и запис как си откопчава колана със здравата си ръка, с която успява да изпълзи на няколко метра от колата, преди взрива.
Джона направи опит да го посети в болницата, но съпругата на Стивън не го допусна. Сцената как не приема извиненията му и го нарича егоист и убиец, се въртя дълго време в медиите.
Няколко дни по-късно Стивън излезе от болницата, но бе парализиран от кръста надолу. Състезанието се оказа последно и за него.
Джона получи десетата си титла без конфети и шампанско. Пратиха му я по куриер. Когато я взе и я погледна, му се стори някак куха. Гледаше разкривеното отражения в нея, преди ръката му да затрепери.
Направи още няколко опита да се извини за постъпката си, но съпругата на Стивън не го допусна в дома им. Не искаше да го прави по телефона, или с писмо. В един момент просто спря и се затвори в себе си.
Отношенията между него и съпругата му охладняха. Няколко седмици по-късно взе децата и се премести при родителите си, преди да подаде молба за развод.
Острието остана сам, придружаван единствено от кошмарите и заобиколен от десетте трофея, които сега се чувстваха повече като тежести, дърпащи го по-дълбоко в отчаянието му.
Измина една година от инцидента, когато отиде на празната писта. Стоеше на мястото, където колата на Стивън бе избухнала, с призрака на този съдбовен момент. Сълзите му се стичаха по лицето, докато шепнеше извинения на вятъра, в търсене на изкупление, което му изглеждаща недостижимо.
На път към колата си, чу познат глас зад себе си. Обърна се и видя Стивън в инвалидна количка.
– Това ако не е Острието! – каза той и му се усмихна.
Джона не знаеше как да реагира.
– Съжалявам! – каза той, усещайки как сълзите му напират отново – Трябваше да спра! Трябваше… – каза той и захлипа, а дясната му ръка се разтрепери.
– Острие, познаваме се от колко – седем години? Много добре знам какво е да гониш победата. Знам и че състезанието е в кръвта ти. Така че…разбирам защо го направи.
Джона искаше да го попита дали би постъпил така на негово място, но се страхуваше от отговора.
– Не знам дали някога ще си простя.
– Прощавам ти, Джона. И двамата загубихме по нещо онзи ден, но зацепването за тази вина няма да ни го върне, нали?
Стивън подаде ръка и Джона я стисна. Малка част от тежестта падна от раменете му и за пръв път от много време си позволи да се усмихне.
Пътят щеше да е дълъг, но Острието бе преминал първия завой и чувстваше, че се движи в правилната посока.
***
За автора:
На 33 години съм, от град София. Имам голяма страст към литературата, киното и завладяващите истории, които те пренасят в различни светове. Пътуването ми като писател започна преди около десетилетие. Въпреки че музата ми отлетя за няколко години, тя се завърна по-силна от всякога и през последните две години пиша повече от всякога.