Admin Giraffe CafeНаграда в категория „Поезия“ на Литературен конкурс „Жираф търси творци“ 2025
Пустота
Той не застана отпред,
не каза: „Аз ще те пазя.
Стана празно място
между удара и теб —
не като воля, а като вятър,
който се обръща и не пита защо.
Без име. Без памет. Без аз.
И ти живееш,
без да знаеш
през кого си минал.
***
За автора:
Николета Николова Манчева от София с „Пустота“
Бягам от биографии
Животът ми е немалка драма, много постигнах сама, от образование до квалификации,
до момента. Всяка борба е била лична, с опора над умрелите, в сърцето и много болка
съм доизграждала пробойните, самоиздържайки се и борейки се за всичко без
никаква помощ от никого. В доброто всички са до теб, остатъкът липсва.
Когато си на ръба, когато пропадаш с мисъл, че не можеш по-дълбоко. Опора са
именно тези, които загубих, близки до мен. Понякога да имаш е по-малко, отколкото
да очакваш и да се надяваш. Имайки, не знаеш какво е да нямаш. Имайки, не виждаш
притежаваното. Загубата само те кара да оценяваш и да промениш себе си, да
изградиш и дооформиш себе си като личност. Но преди всичко, трябва да се научиш да
обичаш. Да обичаш и уважаваш себе си, за да отдаваш и даваш за другите. Всеки дава
във времето – време, което няма връщане назад, затова и трябва да пазим даденото,
за тези, които искаме в живота си. Градеж се постига с непрестанната работа над себе
си. Градеж на уважение, преданост, доверие, познаване и опознаване на другия.
Времето ме направи такава, каквато съм. Животът вплете ръбовете в емоции и
съдържание, каквито само белият лист не съди. Близките са всичко, което имаме,
ценете, докато е време, навреме. След това всичко утихва, забравя се и се
продължава, но онзи, който го няма е дал много, или малко, поради или за теб, без
значение дали го осъзнаваш. Стиховете ми са всичко, което остана и без което останах.
Думите са изразът на очите, които понякога не се разчитат, докато не видиш очите,
онези очи, които търсиш и помниш. Моят живот е клечката кибрит, който все още чака
някой така да я драсне, за да не спира да гори след себе си. А думите са онова огънче,
което в мен поддържа полетите – далече от възможни пепелища