Жираф КафеСпециална награда в категория „Разказ“ на Литературен конкурс „Жираф търси творци“ 2024
„Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“
СВЕТЛИНА НЕВИДИМА
Въпреки късния час вълни от топъл юлски въздух продължават да обливат прашните ули ци на София. Озарен от последните пламъци на догарящото слънце, силуетът на ято лястовици се разтапя по небосвода, стича се върху мълчаливите сгради и се слива с тъмата на настъпващата нощ. Долу по булеварда автомобилите профучават като по команда и се губят зад завоя.
Стъпките на закъснели минувачи отекват, придавайки нов ритъм на последните ноти на уличния цигулар. Среднощната тишина отчаяно се опитва да си проправи път през воплите на уморения град, за да напомни за красотата си. Затова не я отпращай, когато почука на вратата ти.
Вратата на терасата на един от апартаментите на стара жилищна сграда се отваря и от нея излиза мъж – нито твърде млад, нито твърде възрастен, за да бъде определен. Наболата брада придава небрежен вид на иначе спретнатото му лице. Устните му нерядко се разливат в широка усмивка, зад която прозира едва доловима диастема. Когато си близо до него, не можеш да не усетиш извиращата от същността му благост и топлина. Затова ви насърчавам да се приближите още малко, без обаче да го смущавате. Застанете близо до парапета – точно тук, от лявата му страна, и наблюдавайте как съсредоточеният му поглед заобикаля отсрещния блок, плъзга се по острия ръб на полумесеца, после надолу към най-близката блещукаща звезда, след това нагоре към друга ярка светлина в нощното небе. Постепенно клепачите му натежават и в ноздрите му нахлува прохладен въздух, дошъл незнайно откъде. А ти, читателю, защо си затаил дъх?
Хиляди парченца стъкло се пръсват по пода. Човекът се сепва и инстинктивно поглежда към прозореца срещу неговия. Там, в приглушената светлина на кухненската стая, едва различими се препират два гласа, две души, две вселени – мъжка и женска. Караницата секва с яростното затръшване на входната врата, което кара семейните
снимки, закачени на стената в коридора, да потреперят на местата си. Каква по-добра метафора за крехкостта на семейната идилия? От вътрешната стая проплаква дете. Дали майка му ще дойде да го утеши, сама останала без утеха, или умората ще го надвие и то ще потъне в уюта на мрака? Цялата околност блуждае равнодушна, безучастна, напълно сляпа за обикновената човешка драма.
Невидимият наблюдател се отпуска на креслото до малката дървена масичка на терасата. Постепенно тишината възвръща владението си. Вляво, три етажа надолу под прозореца на младото семейство, настолната лампа във всекидневната на възрастен мъж светва. Силуетът му се движи нервно из стаята, правейки остър завой всеки път, в който стигне до стъклената маса в ъгъла. Писател в затвора на собствената си поетична свобода. Гласовете в главата му сякаш огласят просторната стая, но въпреки това той е единственият, който ги чува. Какво ли биха ни казали, ако напуснеха кухините на черепа
му? В един миг мъжът се свлича върху най-близкия стол. Навежда глава и сключва пръсти върху голото си теме. Един продължителен поглед би забелязал как тялото му потрепва конвулсивно, но вниманието на главния герой в историята е привлечено от разигралата се сцена на горния етаж, където живее млад предприемач.
Опрял чело на остъклената тераса на жилището, в което живее под наем от няколко месеца, той води моноложна тирада, докато подпира мобилния си телефон между ухото и рамото си. Лицето му е ведро, а изказът му – лек и същевременно авторитетен, старателно наподобяващ този на античните философи и мислители. Разговорът се води около времето и по-скоро – вечният недостиг на такова. Спокойствието, с което оправдава незаинтересоваността си, има потенциала да ти внуши вина за това, че си дръзнал да го занимаеш с незначителната си особа. Следват обещания за споделено време, а веднага след тях – амбициозни планове за бъдещи успехи и начинания – оправдания, че нищо от обещаното няма да се осъществи. Какво можеш да направиш, освен да се примириш? Часовникът на ръката на мъжа в креслото показва, че минава полунощ. Време е да поспи преди утрешния ден. Но тялото му отказва да се подчини на разума и той остава да стои, загледан в светещите прозорци на фона на проблясващите звездни очертания.
Някъде дълбоко в съзнанието му долита познат женски глас, който отново и отново заявява колко глупави, студени и далечни са звездите. Колко предвидим, но безсмислен е техният бяг. И лъжливият им блясък, който намира отражение само в очите на мечтателите и самотниците. Иронията, че тя самата се бе превърнала в поредната падаща звезда, която раздра небето за части от секундата и премина, без да остави след себе си следа. Нито помен за светлината, в която младостта ѝ стана на пепел. Може би сега имаше отговор, който да ѝ даде – да! – ако сега седеше там, на съседния стол, щеше да ѝ разкаже за светлината, която тъмнината не обхвана. Същата светлина вътре в нас, която ни стопля, насища и дава смирение, така че да не се налага да търсим светлина отвън. Дори и тази на звездите. Защото каква полза за човека, ако спечели целия свят, но загуби душата си? И какъв е смисълът на живота, ако не наследим вечността? Среднощната тишина носи отговорите в шепите си – единственият съществен въпрос е ще я приютиш ли тази нощ, когато почука на вратата ти.
***
За автора:
Казвам се Джоана Дахабре и съм родом от гр. Смядово, обл. Шумен. Понастоящем съм студент във Физическия факултет към Софийския университет „Св. Климент Охридски“, със специалност „Медицинска физика“. В гимназията усилено се занимавах с литература и социална дейност, като повлияна от нуждата за поле за изява на млади творци, създадох подкаста „Модерна мисъл“, който просъществува успешно в периода 2020-2022. Въпреки че избрах науката за мой професионален път, изкуството остава съществена част от живота ми. Вярвам, че двете сфери са два различни пътя, които в края си водят към една и съща крайна точка – към Бог като Творец и Създател.