Admin Giraffe CafeНаграда в категория „Разказ“ на Литературен конкурс „Жираф търси творци“ 2025
Старчета
Пак не можа да спи цяла нощ. Откак жена му си отиде от тоя свят, сънят му заприлича
на ония парчета юфка, която някога двамата приготвяха в края на лятото. Зъбатите им
ръбове му се присмиваха злобно, а шупуркането от разчупването им, като се умножеше
стократно от тишината, го подлудяваше.
След като изпуши няколко цигари, се поуспокои и си обеща да не отвръща на ни една
от заядливите закачките на оня дъртак Христалаки.
– Кречетало! Изфирясал дъртак! – промърмори Ник и инстинктивно махна с ръка, сякаш
за да прогони от ума си Христо. – Аз да не съм като него! Ще ми се фука! – мислеше Ник,
докато чистеше люспите на рибите от вчерашния улов. – Ще ми вика той, че хванал
повече риба от мен!
За началото на декември времето се задържа необичайно топло. Морето тихо
припяваше песента си в очакване на Никулден. Малките вълни, зародили се нейде из
вътрешността, се гонеха една друга, разцепваха се при носовете на десетките акостирали
созополски лодки, облизваха дъната им и умираха някъде из плитчините на пристана,
обесени от хилядите въжета, с които рибарите привързваха своите черупки.
Беше по пладне. Някъде далече се чу църковната камбана. Никола най-сетне завърши
ремонта на лодката си и я огледа тъй, както майка – докараното си с нови дрешки дете.
– Ейййй, перко, накъде си тръгнал? Днес е Никулден! Да не си луд да влизаш? Гледаш го
тепсия, ама е лъжовно. – рече Христо, като видя, че Щурмана отвързва „Кипра“.
– Аз на бабини деветини не вярвам! Кво ме гледаш? Да не съм вчерашен, че акъл ми
даваш! Я виж кво време се е отворило! Ти дреми тука, старче!
– Ей, луда глава си остана, ей! Тя не си замина от хубаво Сашка.
Че като скочи от лодката Никола, завтече се към Христо и го блъсна с все сила по
гърдите. Очите му мълнии хвърляха, а устата му изригна лава като вулкан.
-Да не си посмял да я споменеш пак! – просъска.- Оставѝ я да почива! Хубав, лош –
какъвто съм, такъв! – пусна ревера на палтото му с треперещи от яд ръце, а едно копче се
откъсна, търкулна се, двамата го изгледаха като хипнотизирани и когато се спря, се
загърбиха отвратени един от друг.
Стана три часа. Христо гледаше някакъв мач, но не бе спокоен. Нещо го човъркаше
отвътре, навиваше го, както вилица – спагети, и не му даваше мира. Стана, погледна през
прозореца, обу си чехлите, наметна палтото си и отиде до съседската къща.
-Щурманееее! – извика, гласът му стигна прозорците на втория етаж и остана приседнал
на перваза. – Ейййй, Никола! Ако си там, покажи се! – викна още веднъж, макар
инстинктивно да усещаше, че къщата е празна.
Върна се вкъщи. Изключи телевизора и седна на дивана.
-Мамка му! – изруга старостта Христо и се хвана за коляното, което не спираше да го
мъчи.
В четири сърцето му се разхлопа и той тръгна към пристана с надеждата да види
„Кипра“. Нямаше я. Почуди се какво да прави. Щеше ли сам да се справи? Нощ идеше,
пък и вълнà взе да се вдига. Поогледа се, походи напред-назад, погали златния гръб на
Къмси, тя излая и заедно скочиха в лодката.
-Хайде, моето момиче, да видим къде е оня идиот? Дявол го взел, не мога да го понасям,
ама на сърце ми е мил. Пустият му дъртак!
„Александра“ бръмна послушно, бавно се отлепи от пристана и потегли. Христо се
загърна. Опитният му нос подуши промяната на времето, но в очите му блесна младежки
порив. Зрелостта изумено го гледаше и цъкаше с език. Носът на лодката се повдигна.
Христо измърмори недоволно, но укроти подскачането на примадоната, въпреки че
вълните продължиха да забелват самоуверено бретони. Старият моряк разбираше всяка
тяхна дума, бе учил езика им цял един живот, но реши да влезе още малко навътре.
Няколко чайки вреснаха над главата му и отлетяха към брега. Той видя облака, който
притъмни и без това късния следобед и му се примоли. Вятърът се обърна и задуха
странично. Една по-яка вълна блъсна „Александра“ и тя се разлюля. Коляното му пак го
преряза, той се наведе да го разтрие, друга вълна удари лодката и той залитна напред.
Къмси се разлая, но никой не я чу.
Никола бързо вдигаше пушиляка и бързо го стелеше по земята. Заобиколи залива и
акостира край кръчмата на Савчо.
-Ей, луд човек! Кво търсиш тука, бре?
-Ааа… Христо ме ядоса и рекох да загася огъня във водата, ама свърнах, че взе да ме
дърпа навътре.
-Ааа, влизай, влизай… Устата ми е залепнала. Остани при мене тая нощ, пък ако утре
морето е кротко, ще прибереш „Кипра“, ако ли не, да стои тука. На никого не пречи!
Точно си казаха наздраве и телефонът иззвъня. Беше Радко – синът на Христо.
Тревожеше се за баща си, защото не вдигал телефона. Като чу това, Никола мигом скочи
и рече, че си тръгва. Обясни на Савчо за скарването си с Христалаки, двамата отвързаха
„Кипра“ и я пуснаха. Бяха като скачени съдове, премерваха всяко движение и мисъл и се
надяваха, че и този път ще спасят кожите си. Колкото и да се драчеха, накрая винаги
заставаха един зад друг – защитаваха се и ако някой паднеше, другите двама го вдигаха.
Недоволен, че отново дръзват да му застанат на пътя, вятърът ги шибна в лицата. Дори
ситните дъждовни капки му се подчиняваха, само хората не можеше да контролира и
това го влудяваше. Двукраките не се спираха пред нищо, носеха в себе си някаква
невидима сила. Толкова пъти ги бе виждал да пълзят от немощ, но дори, когато потъваха,
жаждата им за живот ги издигаше на повърхността. Беше извечен, стар, колкото света, а
не спираше да се изненадва от човешката природа, в която Бог бе вложил своето
съвършенство. Завъртя черупката им и я задърпа навътре в морето, но те със зъби и нокти
отстояваха себе си.
-Ето, ето! Там! Къмсиии! Лае!
Савчо хвърли въжето, скобата се заклещи и след минута двете лодки се целунаха.
Прехвърлиха Христо и заплаваха към пристана. Зад гърба им остана „Александра“, чийто
скелет бе изяден от скалите.
На брега ги посрещна синът на Христо.
-Старчета! – в тая единствена дума имаше и възхищение, и тревога, и яд, и радост…
-Баща ти може и да е, но аз не съм! – отвърна му Щурмана, присви очи и се усмихна
пестеливо. Такъв си беше! Отвън корав и сърдит, отвътре мек и сърцат.
***
За автора:
Златка Стефанова Андонова (Ал Тъна)
От Търговище
Златка Андонова, по образование педагог, преоткрива себе си чрез словото.
Дебютният си роман „Между два свята“ ( 2020 г.) Ал Тъна посвещава на любовта си
към Родопите. Година по-късно сборникът с разкази „Ръце“ навлиза в разноликата
богата душевност на занаятчията от Възраждането, а „Слугиня“ (2023г.) припомня
душевната сила на българката, която винаги е била стожер и извор на красотата в
битието. През 2025 авторката издава четвъртата си книга – „ Любов“, в която
времевата совалка на Ал Тъна се промъква между хронологично наредените сюжети,
за да изтъче със свързващата си нишка „романа“ на понятието „любов“ – чувството,
което изпълва смисъла на битието ни.