Жираф КафеСпециална награда в категория „Разказ“ на Литературен конкурс „Жираф търси творци“ 2024
„Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“
Студ
Сватбата я убиваше колкото и белите „Маноло Бланк“. Бяха ѝ доставили по-малък номер, но вече беше все едно.
Планираше този ден от години – роклята, цветята, себе си. „За един добър брак са необходими две неща – да намериш подходящия човек и ти самият да бъдеш подходящ човек”. Започна от второто – градеше себе си, учеше, анализираше, опитваше, изгубваше се, намираше се и после всичко отначало… Докато намери и него – подходящият.
Предсватбената фотосесия събра хиляди харесвания във фейсбук. Отговаряше на стотиците коментари и поздравления, усещаше любовта навсякъде – щастието танцуваше в гърдите ѝ, а мечтата пърхаше наоколо, по-близо от всякога. Докато един пост не спря дъха ѝ. Най-добрата ѝ приятелка от детските години… Единственото ѝ дете. Още бебе. Ужасяваща диагноза. Животоспасяващо лечение за огромна сума. Центрофугата я повлече. Спомни си как двете стояха на последния етаж в училище, рисуваха мечтаните рокли по тетрадките си, наричаха се една друга колко деца ще имат, как ще ги кръстят, какви ще са очите им, косите им… През годините не останаха твърде близки, но неизменно поддържаха връзка, макар и на стотици километри. Толкова силно се радваше за сватбата ѝ, за детето… „Щом нейната мечта се сбъдва, значи и моята ще се“ – казваше си с усмивка и прегръщаше любимия си.
Само че днес се сбъдваше не мечта, а кошмар, за който никога нищо не написаха в тетрадките си.
Прибра се пеша след работа. Струваше ѝ се разхищение в този момент да вземе такси. Изчака Павел да се прибере и му каза, че иска да променят всичко около сватбата. Обясни, че парите ѝ трябват. Ще върне роклята, ще откажат ресторанта, ще измислят нещо извинително за гостите и ще се оженят само с родителите и кумовете и без огромните разходи…
– Какво?! – подскочи Павел. – Планираме тази сватба от година. Поканил съм колегите и партньорите си, благодарение на които ще имаме средства за години напред. Това е вложение, не разбираш ли? Не мога да се оженя като селяк. Това е въпрос на престиж, на положение. Нали ти това искаше? Нали искаше да се развиваме, да имаме добър стандарт, за да са осигурени децата ни? – тирадата не спираше.
– Но това е по-важно от някаква си сватба. Това е животът на едно дете! – опита се да го прекъсне
– Не можеш да спреш собствения си живот, за да живеят другите. Порасни вече! Дай там едни хиляда лева и готово.
– Но разходите за сватбата са точно колкото първоначалната вноска за лечението. Аз нямам нужда от толкова лукс, нищо от това не ми е нужно.
– А за мен помисли ли? А за родителите ми – колко пари приготвиха за всичко това?
– Ами именно – няма да ги дават за сватбата, а за нещо по-смислено.
– Абе ти чуваш ли се? Те ги дават заради мен тези пари, не за сватбата, теб или за някое си копеле там…
Първо зениците ѝ усетиха студа. Лицето ѝ гореше, а студът влезе през широко отворените очи и запълзя бавно в мозъка, вените, дробовете, накрая вледени и кожата. Много пъти се бяха карали през годините, често спореха за всякакви неща, разминаваха се сърдити. Спомняше си добре паренето на обидата, посиняването на гнева, задъхването на обясненията, изтръпването на ревността, отмалата на инерцията или топлотата на сдобряването, но никога досега не беше студ. А след него дойде и мълчанието. Чуваше го да обяснява на приятели, че е нервна заради събитието, че е доста претоварена в работата си, заради предстоящия меден месец, че може и да са избързали с бебето… Смееха се, прегръщаха я, а тя зъзнеше. Опита се да спомене нещо пред приятелката си, а тя се изсмя:
– Явно предсватбеният стрес не е мит. Я се стегни! Какво ти става, та вие сте перфектната двойка? Нали за това мечтаеше? Искаш да съсипеш всички хора, които те обичат ли?
Студът превърна перлите по роклята ѝ в ледени късове, тортата – в буца сняг, а него – в болка. Всеки път, в който трябваше да го погледне, да го докосне, да му се усмихне.., я нараняваше физически.
Усещаше, че случилото се е отворило всичките ѝ сетива, както се отваря стар, скърцащ прозорец. Видя един човек, когото се опитваше да не вижда през цялото това време. Не той я разочарова толкова, колкото когато видя себе си и това, в което се бе превърнала.
Августовската вечер смутено лилавееше, а сватбеното парти беше в разгара си. Конвулсивна усмивка беше замръзнала на бледото ѝ лице. Гледаше към сцената, на която хората танцуваха и се забавляваха, но не виждаше тях, а се бе вторачила в огромните преплетени сърца от балони, които се поклащаха на върха на арката. Държаха се на една съвсем малка панделка, която вятърът упорито разхлабваше. Още един полъх и още един милиметър свобода, още един – ето, панделката вече виси свободно, а те се издигат с нелепо поклащане нагоре. Някой ги вижда, опитва се да ги хване, подвиква към останалите, те започват да подскачат, протягат се към балонените сърца през смях, после сочат младоженците:
– Пожелайте си нещо-о-о-о!
Двете сърца, все така преплетени, прескачат оградата и се отдалечават в тъмнолилавата нощ. Той я прегръща, говори нещо за мечтите и летежа им, за бизнеса и плановете. Наздравици. Поздрави. Целувки. Студ.
…
Методи отвори рязко вратата на бараката. Жена му гореше намерените вчера летви в печката, а върху нея къкреше тенджера с вода. Децата го видяха и скочиха с викове:
– Тате, защо не ни взе днес с каруцата? Къде ходи? Какво намери? Какво ни носиш?
Вера се провикна:
– Хайде, хайде, влизай по-бързо. Какво има днес?
Методи измъкна няколко намачкани плика с недоядени сандвичи, две млека с изтекъл срок на годност, парче месо и половин хляб. Сложи ги на олющената маса и отново излезе. Взе нещо голямо, което изпълваше каруцата и, ругаейки, го промуши през тясната дървена вратичка. Като видяха огромните и скърцащи балонени сърца в стаята, децата първо застинаха, после в един глас закрещяха, докато прескачаха през големия им отвор:
– Балони-и-и, балони-и-и!
Очите му лъщяха като въглени и усмихнати бръчици се сипеха към нея.
Тя го погледна, засмя се и му подаде парчето месо измежду балоните:
– Мето, я отвори вратата, много е топло тук.
***
За автора:
(на 47 г. от София)
Дългогодишен журналист и комуникационен експерт, носител на журналистически и литературни награди, сред които: Втора награда от литературен конкурс „Атанас Липчев“ 2021; Първа награда от литературен конкурс „Ева“ 2022; Награда от литературен конкурс „Рада Казалийска“ 2022; Публикации на литературни текстове в сборниците Рисунки в жълто“ – Библиотека България 2021; „Измерение Х“ – Библиотека България 2022; Вестник „Море“; Вестник „КИЛ“, Artday.bg, „Жената днес“, OFFMedia и др.