Жираф КафеСпециална награда в категория „Разказ“ на Литературен конкурс „Жираф търси творци“ 2024
„Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“
Хвърчилото
Високо над облаците се рееше голямо хвърчило и се отличаваше със своята пъстрота. Червен, син, жълт и зелен цвят украсяваха торса му, а след него се вееха като дълги опашки две ленти – лилава и оранжева. Беше захванато с дървени пръчки, които се пресичаха по средата, а към тях бе завързано дълго въже, чийто край не се виждаше. Въпреки въжето, хвърчилото летеше свободно. Мяташе се ту надясно, ту наляво и се наслаждаваше на голямата шир. Слънцето блестеше силно и правеше лъскавия му плат да изглежда като съставен от златни нишки. Двете му опашки, извивайки се на много чупки, се вееха волно. Изглеждаше така, сякаш небосклонът е създаден именно за него и то тук беше пълен господар.
Това усещане обаче бе рязко прекъснато, когато в кулминацията на летежа му, нещо го придърпа надолу. И в свободния си порив хвърчилото не успя да стигне хоризонта. Опита се да се придвижи още малко напред, но му беше невъзможно. Какво се бе случило? Защо не можеше да помръдне? Върна се назад, откъдето беше дошло и се опита да полети в друга посока. Движеше се колкото може по-бързо, но в един момент нещо отново прекъсваше летежа му. Какво го спираше? Какво не му позволяваше да продължи? Необятът го чакаше. Няма как сега да се откаже…
Борбата му продължи дълго. Дърпаше се упорито. Не искаше да се подчини на силата, попречила му да постигне целта си. Мечтаеше да покори всичко, което беше пред него, над него, около него. И в своя устрем, най-накрая успя да се откъсне. Изведнъж усети пълно освобождаване. Нищо вече не го задържаше и не можеше да му попречи да постигне мечтата си, да завладее небосклона! Ето – голямата синева бе пред него. Чакаше го да я покори, да я обходи цялата. Завъртя се още веднъж на мястото, от което до преди малко се опитваше да се измъкне, и след това се понесе нависоко. А слънчевите лъчи блестяха по лъскавия му плат. Вятърът го носеше. Вдигаше го нагоре, сваляше го ниско до облаците, създаваше му неподозирани усещания. Целият небосклон бе вече негов. Беше го покорило.
И всичко това продължи много изгреви и залези. Но един ден, докато си летеше, хвърчилото видя нещо необичайно. На едно място се бяха събрали десетки други хвърчила, които на пръв поглед изглеждаха волни като него. Развълнувано от гледката, то се приближи към тях, но възбудата му бързо беше попарена. Всичките тези хвърчила имаха дълга връв, която ги ограничаваше да покоряват хоризонта. И си припомни своята борба срещу неговата собствена такава връв. Обзе го силна тъга и съчувствие към неговите събратя. А тъгата му бързо прерасна в гняв. Всичко това е истинска несправедливост! Против волята им някой държи хвърчилата и не им дава да станат господари на небосклона. Не можеше да остави нещата така.
Завтече се към насъбралата се група и започна да лети хаотично около тях, за да привлече вниманието им. Показваше им волното си движение и липсата на онова, което дърпаше тях. Танцуваше из небето, лъщеше на светлината и изпълняваше истинско невероятно шоу. Впечатлени, някои започнаха да се въртят по-силно и да се опитват да му подражават. Но онова, с което наистина ги спечели, бе последното му представление. Събра цялата скорост, на която беше способно и се издигна с все сила към хоризонта. Минаваше ловко покрай облаците, въртеше се, политаше нагоре и слизаше. Двете му ленти правеха чудни движения. Когато завърши, вече се намираше далеч от останалите, но само до толкова, че да могат да го виждат. И успя да забележи изумлението им, както и опитите на повечето от тях да се отскубнат от своите върви. Въпреки трудностите, те не се отказваха и едно по едно взеха да се измъкват, тръгвайки уверено към него.
Само че няколко от хвърчилата не пожелаха да направят това. Останаха си на място, свързани като преди. Сякаш не искаха да политнат към небосклона и да го завладеят. Тази тяхна реакция сериозно озадачи волното хвърчило. И то отново се приближи към тях, за да им демонстрира свободата си. Но пак не ги впечатли. Защо? Защо избираха тази участ? Хоризонтът ги очаква, а те си оставаха тук!
Скоро всички освободени хвърчила поеха в неизвестна посока и се скриха от погледите на привързаните. А начело бе техният водач – този, който ги научи как да придобият небосклона.
След няколко дни двете групи отново се срещнаха. В началото всичко беше постарому, но изведнъж се случи нещо неочаквано. Привързаните хвърчила рязко и едновременно се спуснаха под облаците. А минутка по-късно и част от откъсналите се ги последваха. Какво ставаше?! Защо всички хукнаха надолу? Объркано, най-непокорното хвърчило се обърна и съзря нещо, което го скова от ужас. Към него се приближаваше страшна черна маса – някаква непозната енергия, предизвикваща неукротим порив на вятъра. И започна да го бута във всички посоки. Целият небосклон потъмня. Мощен шум изпълни хоризонта.
Този ужас продължи цяла вечност. Когато отново дойде на себе си, хвърчилото беше мокро и изпокъсано. Направи опит да се издигне, но нямаше сили. И усети, че започва да пада. Огледа се притеснено. Върху лъскавия му плат, където се намираше червеният цвят, зееше голяма дупка. Оттам минаваше въздух, който свистеше с писклив неприятен звук. Опита се още няколко пъти да полети, но без успех. Скоро щеше да се приземи. Погледна безнадеждно нагоре. Само до преди малко целият този небосклон беше негов, негов, негов! Владееше го! Притежаваше го! А сега? Какво ще стане сега?!
Изведнъж съвсем наблизо (почти го блъсна!) волно прелетя хвърчило и се издигна нависоко. Беше по-голямо и по-пъстро от него. От опашката му излизаха поне десет цветни ленти. А двете му страни се красяха от прекрасни панделки. След миг то бе последвано от цяла група други хвърчила, най-различни – по-малки или по-едри, по-издължени или с по-къси торсове. Имаше обаче нещо, което ги обединяваше – до едно всички бяха захванати от тънки и нежни, но много здрави въженца. Те им даваха известна свобода, позволяваха им да се радват на хоризонта, да усетят дъха на живота, но щом ги загрозяваше някаква опасност, бързо ги прибираха обратно на сигурно място. Хвърчилото позна тази групичка. Това бяха онези хвърчила, дето не пожелаха да го последват в порива му към пълна волност. Те бяха осъзнали, че да придобиеш небосклона не е най-голямото щастие. Защото каква полза от това, ако погубиш себе си?!
***
За автора:
(на 21 г. от София)
Казвам се Теодора Бакърджиева и съм студентка в Софийския университет. Уча необичайната специалност Хебраистика, в която се изучават иврит и почти всички аспекти, свързани с евреите – история, култура, политика, икономика. Изкуството винаги е било моя любов в различни негови варианти, но литературата и писането се откроиха повече от други. Започнах да пиша в осми клас, като първият ми разказ беше за конкурс, който организираше училището ми. Дотогава писането беше само средството, с което да подредя всички истории, които въображението ми раждаше. След това стана неделима част от моята същност. За мен то е инструмент да разкажа онези истории, които светът има нужда да чуе и да почувства, да усети нещо повече от досадата на монотонния живот, да погледне отново красотата и колорита на живота. И с тази Божия дарба и с Неговата помощ се надявам да успявам да докосвам хорските сърца.