Жираф КафеСпециална награда в категория „Разказ“ на Литературен конкурс „Жираф търси творци“ 2024
„Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“
Хрониките на една печал/ба
Точно кацнахме и телефона ми иззвъня. Хората вкупом станаха да взимат багажа си, а по линията звучеше хрипливият глас на майка ми.
– Дядо ти… – смотолевеше тя, почти без въздух – точно си тръгнах и… вуйчо ти го откри в кухнята…
– Кога е погребението? – попитах, без да губя време. Тепърва трябваше да хващам влак. – Във вторник, следобеда.
– Не мога да дойда. Ако трябват пари ще ти пратя, но имам важна среща във вторник и клиента очаква много от нас.
– Не, не, всичко е покрито, а… аз само исках да ти кажа.
– Добре, благодаря ти. – замислих се преди да затворя – и… съжалявам, мамо. – Обичам те – пресипнало отговори тя.
Затворих телефона и се отправих към изхода. Багажа сигурно вече ме чакаше.
Слизайки на гарата в Амстердам се сетих за първия път, когато дойдох тук, прясно завършил магистър. Мечтата ми беше да започна работа като финансов консултант в голяма фирма, а приятелите ми казваха, че само летя в облаците. Моят отговор беше, че със заплатата мога да си направя и имение в облаците, а те не разбират точно колко е важно това, което ще правя. Пет години по-късно вече бях точно на позицията, която исках, а от тях не бях чувал и дума. Бонусите се сипеха като дъжд, а всяка Коледа бяхме на почивка в Мавриций, благодарение на един от най-големите ни клиенти — оръжеен магнат с над 100 годишна традиция в производството. Не можех да кажа какво точно правя за тях, но едно беше сигурно: бизнесът им разцъфваше, а те бяха доволни. Прибирайки се вкъщи си сипах уиски и запалих цигара на терасата, гледаща към центъра. Дори само за тази тераса си заслужаваше наема. Гледайки назад във времето бях благодарен, че вече не съм в България.
На следващия ден се приготвих за работа. Даже и кана кафе не беше достатъчна за да компенсира напрежението, което ежедневно ме дебнеше в офиса. Влизайки, поздравих колегите и се отправих към мястото си, където ме чакаше поредния финансов доклад готов за одобрение. Това беше нещо рутинно. Всеки месец предлагахме нови форми на инвестиции, а
1
клиента или потвърждаваше избора, или го връщаше за преразглеждане. Този вече беше поправен, а заглавието с големи, черни букви гласеше “Развитие и инвестиции в България и Източна Европа”. Прелиствайки доклада започнах да си мисля, че кафето не беше толкова добра идея. В страница след страница той предоставяше данни за нещо, което спрямо договора ми не можех да опиша, освен може би с една единствена думичка — страх.
– Може ли да поговорим? – почуках на кабинета на шефа ми.
– Разбира се, заповядай.
– Имам въпрос за доклада, който…
– Виж – откъсна той – знам, че това те засяга лично като човек от онзи край на света, но ти също знаеш, че тук не говорят хората, а парите, нали?
– Да, но…
– Значи няма нужда да коментираме. – вежливият му тон стана строг – Проверяваш числата днес и го искам готов утре сутрин.
Според приходите описани в доклада, той наистина имаше смисъл. С часове го преглеждах, надявайки се да намеря нещо не както трябва. Една груба сметка, една грешка, нещо, което ще ми даде възможност да възразя с довода, че не е изгодно. Уви, всичко изглеждаше точно както го харесват — евтино и предвещаващо голяма печалба. Останах последен в офиса и накрая взех копие от доклада вкъщи, въпреки, че беше забранено. Излязох направо на терасата, но днес гледката не ми се стори чак толкова красива. Пуших цигара след цигара вперен в прозорците на отсрещните сгради, а вятърът жулеше лицето ми. Семейството отсреща си правиха вечеря, а двете им деца драскаха по бели листа разпилени на масата. В апартамента под тях, възрастна двойка гледаше новините. Всичко тук се виждаше ясно, а хората нямаха какво да крият, за разлика от мен.
Отново прелистих доклада и се замислих дали пак ще мога да срещна очите на майка ми. За това ли бяха всички мечти и надежди, часовете прекарани в учене – за да одобря документът, който ще подпомогне разрушението на мястото, на което съм роден? Реалистично погледнато, нямаше как да не го одобрят. Както са го започнали без мен, така биха го завършили. Припалвайки още една цигара, се замислих, че винаги мога да си тръгна, въпреки че заплащането е твърде добро. За секунди щяха да ме сменят с някой, на който нямаше и да му мигне окото. “А защо ли ми пука толкова?” помислих си и последната глътка уиски опари гърлото ми. Вятърът донесе дъжд. Беше време да влизам.
На следващия ден доставих доклада на бюрото на шефа ми и се подготвих за срещата. В първите десет минути си говорихме за уикенда и за това кой къде е бил на почивка. Разказах за пътешествието ми с яхта по бреговете на Мароко, а един от директорите от страна на клиента ме покани да се повозя на неговата при първа възможност. Когато стана време да обсъждаме доклада, всички бяха в екстаз от предложението. Хареса им стратегическата гледна точка и това, че всички сметки бяха изчислени до стотинка в полза на прихода. Срещата беше към края си, когато съвестта прекъсна финалното ми обръщение.
– Но все пак, въпреки високата добавена стойност, е нужно да обърнем внимание, че е възможно цената на загубените животи да излезе по-скъпа отколкото може да бъде предвидено.
Последва мълчание, а от всяко квадратче в онлайн срещата струеше недоволство. Тишината прекъсна директорът от страна на клиента.
– Това са валидни съображения, които следва да бъдат анализирани на по-късен етап от проекта.
Последва още тишина, която този път прекъсна шефът ми.
– Благодаря за присъствието и отделеното внимание. За сега ви желая приятен ден.
Разговорът приключи, а шефът ми ме изгледа с жлъч, слабо скрит зад годните му за уроки очи. Още преди да каже “Събери си нещата”, аз вече бях тръгнал да го правя по собствено желание. Няколко минути по-късно, вече бях предал цялата техника, заедно със значката си и единственото което взех с мен беше копието от доклада, сгънато в задния джоб на раницата.
На път за вкъщи, първото нещо, което направих беше да проверя за полети до София. Събрах малко куфарче с повечето от нещата, които имах и на път за летището информирах хазяина, че може и да не се върна скоро. Все пак отивам на погребение.
***
За автора:
(На 30 г. от София)
Александра е родена в София и твори от ранна детска възраст. След като завършва Медийно управление в Нидерландия, набира опит в сферата на комуникациите. Последно работи като копирайтър, а в началото на 2024 г. се мести обратно в България, за да бъде по-близо до природата и семейството си. Пише на български и английски език и намира вдъхновение в музиката, духовността и философията на екзистенциализма.