Жираф КафеСпециална награда в категория „Разказ“ на Литературен конкурс „Жираф търси творци“ 2024
„Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“
ИЗПОВЕДТА НА ЕДИН, СПЕЧЕЛИЛ ЦЕЛИЯ СВЯТ
Здравейте! Аз съм… Не, ще оставя на вас да познаете кой съм. Сигурен съм, че ще познаете, защото съм много известен.
Искам да си кажа мнението по въпроса за печалбата и загубата. Първо нека се похваля, че аз спечелих целия свят. Целия. Не се смейте. Спечелих не някаква частица от него, не един континент, една държава или един град, а целия..
Как стана така, че спечелих? Ще ви кажа. Много е лесно.
Просто научих хората да лъжат. Тогава те бяха само двама, нали помните тая история. И живееха много хубаво. Безгрижно. Всичко им беше наред. Но аз им подшушнах една лъжа и те се хванаха. И започнаха да лъжат. Ето защо ще ви дам един съвет. Ако искате да затриете един човек, научете го да лъже. Само това. Останалото той сам ще го направи. Ако не вярвате, само си помислете как би изглеждал този свят, ако хората не можеха да лъжат. Не да не искат да лъжат, а да не могат, нали разбрахте. Изводът, до който ще стигнете, е, че това ще е един съвършено различен свят, нямащ нищо общо с това, което е сега.
По едно време се появи един младеж, който… о, това беше такъв лош момент за мене! – дойде да внушава на хората, че истината била хубаво нещо. Но аз го пресрещнах и му казах най-ясно: Това е моят свят, ти не можеш да идваш тук и да правиш нещо, без да съм ти позволил! И нека ви кажа, че той не ми възрази! Да, не отрече, не взе да спори. Съгласен беше, че този свят е моя собственост. Даже бях готов да му дам властта над света при само едно мъничко услови: да ми се поклони. Нищо работа, просто се прегъва от кръста и се изправя. Даже е полезно за здравето. Но той отказа. Това ме вбеси. Усетих се несигурен. Но после се взех в ръце и продължих да уча хората да лъжат. Да се бият. Да се крадат. Да се обиждат. Да се презират. Мои хора го премахнаха, младежа де. И всичко си продължи постарому. До ден днешен.
Май се сетихте кой съм. Ако не сте, няма значение, аз не държа да ме познават. Достатъчно е да вършат каквото трябва. Тоест, нещата, които вече изброих. Това ме прави щастлив.
Но има все пак в този свят хора, които не ми се покоряват. Те все гледат да вършат добро, глупаци такива. Не обичат парите. Не обичат да прецакват другарчетата си. Не искат да лъжат. И така учат и децата си, моля ви се! Да не лъжели, защото не било хубаво. Отвратителна история, такива направо ме вбесяват. Иде ми да ги избия до крак. И другото… Ама чакайте, пак нещо е станало. Викат ме по спешност. Един момент, сега се връщам.
Ето ме. Уф, нова неприятност. Някакви момчета,три на брой, цели три, моля ви се, намерили един портфейл и взели, та го върнали. Занесли го в полицията и ченгетата открили номера на собственика. Той доприпкал веднага и си прибрал нещата. А имало – ох, чак сърцето ме заболя – имало в портфейла цели хиляда лева. Какви невъзпитани хлапета! С хиляда лева колко балончета газ можеха да си купят, колко бири, колко уискита, колко… Направо побеснявам.
Моите служители видяха, че се разстроих и побързаха да ме зарадват с една пикантна история. Едно мое момче нарязало с ножче приятелката си или не разбрах каква точно му била. После докторите я шили сума време. Много се забавлявах. Обичам подобни неща, нетрадиционни, оригинални; много банално щеше да е ако момчето беше я наръгало с нож, толкова познато, толкова втръснало.
Това е моето ежедневие. Всичко е наред, милиардите ми служители добре се справят, радват ме. Пикантните истории валят една след друга. А най-много ми харесва, че всички масово се кланят на парите и за тях са готови на всичко. Моловете са пълни с народ, пазарите също, банките са луксозни храмове на парите, народът купува и продава. От телевизорите изпечени лъжци бълват лъжи, зрителите гълтат с апетит. Управниците се кълнат, че сън не ги хваща да мислят за народа, а всъщност мислят само за себе си. Службите уж пазят хората, а всъщност пазят властта. Особено обичам докторите, те се правят на много загрижени за здравето на хората, а всъщност ги интересува главно колко пари могат да спечелят. Такива ми ти работи. Голяма веселба .
Добре де, знам, че не ми вярвате. Всъщност никак не е забавно. Аз съм лъжец и се гордея с това, но в случая ще ви кажа истината. А тя е, че никак не е хубаво. Защо не е хубаво ли? Защото светът не е хубав. Ако спечелиш една огромна купчина боклук, това печалба ли е? Не е. Защото боклукът си е боклук, дори когато е в огромно количество. Аз спечелих един грозен, посредствен, мизерен свят, в който нищо не е такова, каквото изглежда. Един свят, в който хората се занимават с много елементарни, примитивни, прозаични неща. Управлявам едни същества, които са толкова посредствени с техните пари, стоки, пак пари, пак стоки. Толкова са предвидими, толкова елементарно реагират – „аз на тебе, ти на мене”. Толкова е блудкаво – „ще ти помогна, но колко ще платиш”…
Ето защо бих казал, макар и да не знам какво ми става и защо ме избива на откровеност, следното. Ако вие искате да спечелите целия свят, половината свят, една трета, пет осми, една милионна, или колкото е там, сте избрали погрешен път. Откажете се, докато е време. Не си струва. Хванете се за нещо друго, хранете се с илюзии, бъдете наивни, или както и да се каже, става дума все за едно: не ставайте като мене. Защото да си дявол – ето на, накрая се издадох, – никак не е хубаво. Вервайте ми. Само че то на дявол как да вярваш, а? Каква каша…
***
За автора:
(на 73 г. от Русе)
Роден съм през 1951 г близо до Русе. Учил съм в механотехникум, после ВТУ, Българска филололгия. Работил съм 43 години като пастор в евангелска църква в Русе. Женен съм от 50 г. за Емилия. Има две дъщери и три внуци. Написал съм 15 романа, издадени от ИК „Нов човек“ София.