Жираф КафеСпециална награда в категория „Разказ“ на Литературен конкурс „Жираф търси творци“ 2024
„Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“
К Ъ Щ А Т А
/ разказ/
От общината съобщаваха, че къщата в село подлежи на събаряне. Трябва да се яви в срок… Калина имаше сключени два договора с фирми от чужбина, предстоеше й пътуване зад граница. Николай също беше в чужбина. Тя почти не си спомняше за село, като сенки се явяваха в съзнанието й моменти от миналото. Животът й тръгна добре в началото още. Завърши университета, ожениха се с Николай, започна бизнесът им. В село се връщаше рядко. Посрещаха я празните стаи, пълни с дъх на застояло, в който се бореха неизчезващите още миризми на домашен хляб и готвено; на восък и кандило. В тревясалия двор пълзяха разни гадини. Николай винаги й казваше: Престани да се занимаваш с тая къща, ако някой иска, продай я. Но кой да я иска, и други къщи стояха празни. Снимката на родителите й беше в албума й, но кога ти време да отвори албума! Веднъж в хотела във Франкфурт се събуди през нощта, беше сънувала, че е на село. Откъм „Кози рид” се връщат стадата. Тя е застанала на пътя, по рокличка. На сутринта, като излизаше от стаята, неочаквано се спря пред възрастната камериерка и й се усмихна. Заприлича й на майка й. Какво ли е останало в къщата? Спомни си, че в една ракла имаше дрехи на майка й. И два сукмана, от баба й още, сигурно вече са се спасли. Станът, на който майка й тъчеше одеяла, черги, китеници – един по един тъкмеше цветовете и редеше шарка след шарка. Делвите и качетата в мазето, буталката за мляко, големият ператник. Сандъчетата с инструментите на баща й под навеса – той все майстореше нещо из двора. Гробовете на близките й сигурно са се изравнили със земята. Откога не беше ходила да ги прелее и да запали свещи.
Накрая реши да тръгне – съобщението от общината беше в чантата й. Мислеше изобщо да не се застоява в село, един подпис само. И на гробищата да се отбие – трябваше да купи кутия бонбони, все щеше да намери на кого да раздаде за Бог да прости. По гладкия път колата се движеше бързо. После започнаха завоите. Някъде се изпречваха клони, другаде вода се стичаше между скалите и мокреше асфалта. Замирисваше на гора или обширни поляни се простираха от двете страни на пътя. През отворения прозорец в купето проникваше дъх на бор и на напечена от слънцето земя. На Калина й се струваше, че ако слезе от колата и се разходи по поляните, ще види някоя сърна или заек да подскача в тревата. Припомни си от училище, като ги водеха на разходка в гората, липите как миришеха. Сякаш се видя, нарамила цял наръч божури, с които кичеха училището за празника на буквите – лицето й, дрехите й са мокри от росата.
Колата се спусна по нанадолнището. Насреща се виждаха още поляни, после отново се показаха скали, които белееха на слънцето. Калина се попита параклисът край пътя стои ли? И чешмата в дола – идваха тука жените от селото да перат. Как грееха проснатите да съхнат по тревата и по припеците нагоре губери и черги. И как се смееха жените, запретнали чак до кръста поли. Останала ли е някоя от тия жени жива? По пладне изваждаха от торбите сирене и грозде и сядаха под сенките на върбите да обядват. На Калина й се струваше, че никога в живота си не бе яла по-сладко. Мислеше си, че ако имаше време, можеше да спре сега колата и да седне под тия сенки. Мярнаха се първите покриви на къщите. Показа се асфалтираната улица, портата и изгнилата пейка до нея. Калина паркира до оградата и слезе от колата. Видя, че вратнята е отворена, забеляза, че и тревата край пътеката е окосена. Тя тръгна по пътеката и продължаваше да се оглежда. Вратата на верандата зееше – стори й се, че някой шавна зад вратата. Боже, ами то всичко променено, ахна тя. Плочникът отпред пометен, стълбите измити, боядисано лицето на къщата. Дори цветното прозорче над чардака бе лъснато. Показа се някакъв човек на верандата – не много млад човек, държеше четка в ръцете си. По ръцете и палтото му имаше накапана блажна боя. Като видя Калина, той се затече надолу по стълбите. Калина погледна лицето му. Нещо й напомняха чертите на лицето му„ Тончо, ти ли си?“ – проблесна в ума й.
– Аз съм я – ухили се Тончо с всичките си пет изкуствени зъба.
– Абе, гледам, че някой окосил – дивеше се Калина. –
– Ще окося, как няма да окося, то заприличало на гробища тука.
– Защо си се блъскал – съжали го Калина, – нали всичкото тука вече се затрива. Ето съобщението, къщата ще я махат, пречела тук.
– Ами, пречела! То на оня, гламавия кмет, му дошло нещо на ума. Ти да не вземеш да се съгласиш.
– Що ми е тая… – Калина не се изрече, погледът й попадна върху сундурмичката. Тук беше нейното царство някога. Сядаше и от високото гледаше как слънцето се крие зад отсрещните върхове. Беше чела една приказка, как слънцето се оженило за луната. И тя все си представяше, че слънцето и луната се срещат там, на върха…
– Ти не се съгласявай – поучаваше я Тончо, – защо ще им даваш къщата? Ще ти примъчнее за село, къде ще идеш? Като ти стои всичко и на душата ти няма да е празно. Аз затуй рекох да помогна, чувам оня ден се разправят в общината: ще я катурнат къщата. Абе, хора, думам им, спрете се. Живо нещо унищожава ли се. Тая къща с мерака си е градена, я вижте й сундурмата. И по таваните – какви шарки! Викат ми, че съм бил откачен. Стопанката нехаела…
– Тончо, Тончо… – Калина изведнъж се сви и седна на стълбите. – Мили Тончо! – И заплака. Сълзите течаха от очите й, минаваха през пръстите на ръцете й, които стискаха лицето и мокреха роклята й. Все туй повтаряше: Тончо, мили Тончо, а раменете й продължаваха да се тресат. Изведнъж я бе обзела страшна мъка и сякаш целият свят се бе отдръпнал от нея. Тия стълби бяха останали, на които седеше сега – ако стъпалата под нея се строполяха, щеше да полети някъде към неизвестното. Тончо уплашено се въртеше около нея. Ха, не плачи, не плачи – утешаваше я.
Като деца все заедно играеха, на миженка, на народна топка. Цяла тайфа бяха. Веднъж решиха да играят на сватба. Кумове, свекър, свекърва, само булката и младоженеца не се знаеше кои ще са. Тончо изведнъж се приближи до Калина и й рече: „ Хайде да се ожениш за мене. На ужким…” Калина тогава го перна през рамото: „Бягай от тука, бе.” Колко години минаха оттогава, колко време изтече? Ето го Тончо, побеляла му е косата. Калина и тя… Престана да плаче. Изправи се, стъпките й преминаха по коридорчето, насочиха се към стаята. Удари я пресният мирис на боя. И един друг дъх усети: на изгоряло масло от кандилото и на разтопен восък. Насочи се към ъгъла, където стоеше иконостасът. И без да се усети, сплете дланите си за молитва.
– Прости ми, Господи – шепнеха устните й, – прости ми, миличък Боже!
За първи път в живота си се молеше. И за първи път искаше прошка от някого.
***
За автора:
Родена e в с. Крумово, област Ямболска. Завършила е Висшия селскостопански институт в гр.Пловдив. Работила е като участъков агроном, специалист в управление “Земеделие” към Окръжен народен съвет гр.Ямбол и в Комплексна опитна станция – гр.Ямбол. Нейни разкази са печатани в списанията “СЪВРЕМЕННИК”, “СЕПТЕМВРИ”, “ЛЕТОПИСИ”, “ПЛАМЪК”, “ОТЕЧЕСТВО”, “ЖЕНАТА ДНЕС”, “НАША РОДИНА”, «ВЕЗНИ”, „ЗНАЦИ”, „ЛИТЕРАТУРНИ БАЛКАНИ”, „ЗА ЖЕНАТА”, “ЗАРИ”; в литературните алманаси “ТРАКИЯ”, “ХОРИЗОНТ”, “ЮГ”, «ВИСОКА СВЕТЛИНА» и вестниците “ЛИТЕРАТУРЕН ВЕСТНИК”, “БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ”, “ЛИТЕРАТУРЕН ФОРУМ”, “СЛОВОТО ДНЕС”. „ТРУД”, „ЗЕМЯ”,”ПРЕСА” и др.