Admin Giraffe CafeНаграда в категория „Разказ“ на Литературен конкурс „Жираф търси творци“ 2025
Майки
Сива трябваше да ловува и се налагаше някой да се грижи за потомството, докато я
нямаше. Вълците имаха тази традиция. Да доверяват челядта си на друга вълчица,
докато майката търси препитание.
Сърцето и се късаше при мисълта, че ще остави неукрепналите си отрочета, макар и
за няколко часа на ден. Но нямаше избор. Без храна, децата и бяха обречени Тя бе
наблюдавала стадото дълго време преди да избере Белязаната. Макар тя да бе най-
добрата и приятелка, изборът не бе никак лесен. Погледът и се спираше ту на една, ту
на друга от останалите шест женски. Имаше и по-млади и по-силни във вълчата
глутница, но нещо и подсказваше, че Белязаната ще се грижи най- добре за малките.
Беше по- слаба от другите, но всеотдайността и беше пословична..
Белегът на задния десен крак на малко по- дребната от нея вълчица, напомни на
Сива онзи ден, в който бе получен. Можеше да я спаси от капана, ако беше по-
внимателна. Но профуча покрай него и докато се обърне да я предупреди, капанът
заклещи тичащата след нея. Мъчиха се цяла нощ да я освободят и най- накрая успяха.
Едрите мъжки вълци имаха опит в подобни ситуации. Те вложиха всичките си сили в
битката за живота на ближната си. Загубила много кръв и изнемощяла, Белязаната се
довлече до една долчинка и грохна. Възстанови се чак на пролетта. Но не беше същата.
Тялото и бе отслабнало видимо, но решителността в погледа и правеше впечатление на
цялата глутница. Тази твърдост бе укрепнала още повече и тежката травма, вместо да я
унищожи, я направи по- силна. От тогана насам, Сива не спираше да се обвинява, че тя
е причината за случилото се с другарката и. И тази вина я разяждаше. От своя страна,
Белязаната не бе дала признак, че мисли за случката обвинително. Тя бе безкрайно
предана на Сива и нищо не помрачи това обожание..
Сива я избра за майка. Белязаната знаеше, още преди да и го каже, и бе готова да се
справи. Трите вълчета бяха на около два месеца. Тя не ги беше приближавала на повече
от два- три метра, но ги наблюдаваше и познаваше нрава на всяко. Едното от тях бе
малко по-дребно, с по- късо задно дясно краче. То, дори, надбягаше брат си и сестра си
в игрите, но отмяташе крачето някак по- нависоко и това караше Сива да се тревожи за
него най- много. Не можеше да бъде сигурна в бъдеще дали детето и ще успява да се
справя с различието си. Сякаш, неволно, тя му отделяше повече време, душеше го по-
често с муцуна и го галеше нежно по гръбчето, докато другите спяха.
Дойде деня, когато трябваше да тръгне на лов. Погледна Белязаната, наведе глава и
последва другите вълци. Двете вълчици нямаха нужда от обяснения помежду си. Сива
знаеше, че оставя децата си в най- грижовните ръце. Щяха да си дойдат по залез. Рано
сутрин потегляха, обикновено, връщайки се с добър улов. Вълчетата посрещаха майка
си със скимтене и се затичваха да поемат топлина от тялото и. През деня Белязаната се
грижеше отдадено за тях. Хранеше ги час по час. Когато спяха, бдеше наблизо. Докато
играеха ги наблюдаваше зорко, но не им се караше, въпреки, че се притесняваше дали
няма да се наранят в боричканията си. Сива и благодареше всяка вечер с поглед.
Белязаната усети, че въздуха се раздвижи. Вълчетата спяха в бърлогата, а тя стоеше
отвън да ги пази. Свечеряваше се, но стадото още се бавеше. Тя никога не бе и
помислила да се страхува, заради това, че е сама с малките в гората. Знаеше, че ако те
усетят един път несигурност, страхът ще влезе в сърчицата им и винаги ще търси място
там. А тя ги възпитаваше на смелост. Мечката се появи изневиделица. Изръмжа гръмко
и се насочи към входа на хралупата. Вълчицата се изправи рязко. Тя бе много по-
дребна от нашественика, но това не я спря. Скочи върху мечката, с толкова мощ, на
която само една майка е способна, за да защити децата си. Нападателят бе огромен и с
един замах отхвърли вълчицата. Ревът му се разнесе и събуди малките, които се свиха в
бърлогата, изплашени. Белязаната пак се хвърли върху мечката, но по- слабото и тяло
нямаше сили да се противопостави достатъчно. Мечката загриза врата и и почти я
остави без дъх. Вълчицата замахна, удари нападателя си по главата, но това само
разяри стръвница още повече. Тя вдигна вълчето тяло над главата си и го захвърли с
всичка сила.
В този момент се чу виенето на Сива. Беше обезумяла. Вълците наобиколиха звяра
и го нападаха от всички краища. Сива яростно го захапа, но получи жесток удар, който
я остави в безсъзнание. Белязаната, просната пред бърлогата я погледна с премрежен от
болка и вина поглед. Мечката бе съборена и с рев отстъпи и побягна към тъмната вече
гора. Вълците си отдъхнаха, битката бе спечелена. Ранените вълчици едва помръдваха,
а малките не смееха да се покажат от скривалището си. Най- сетне, подадоха муцунки.
Двете от тях погледнаха към майка си и тръгнаха към нея, за да се скрият под тялото и.
Последно излезе най-малкото. То отиде до Сива, целуна я по главата и се обърна към
Белязаната. Заподскача с късото си краче към нея. Навря муцунка под тялото и. Сложи
лапичка върху раната и остана да лежи там. Това бе най- голямата награда за вярното и
приятелство. Тя отвори очи и го помилва с поглед.
***
За автора:
Невена Димчева Попова от Хасково с „Майки“
Родена съм на 9.10.1975 годино в град Хасково. Преподавам английски език в
гимназия. Завършила съм, освен английска фифология и български език и и стория.
Обичам книгите. Чета доста, но мисля, че истинсаката наслада е в писането. Благодаря
за вмъзможността да участвам в конкурса. Желая успех на всички участници.