Жираф КафеНаграда за 2-ро място в категория „Разказ“ на Литературен конкурс „Жираф търси творци“ 2024
„Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“
Онези, които не си отиват от Терорас
В Терорас времето бе мрачно. Там пристигаха онези, които си тръгваха от Омелас. Веднъж дошъл в Терорас, не можеш да го напуснеш. Улиците са пусти, очите на хората тъжни, сградите сиви. Всичко весело е забранено. Нито веднъж годишно не се организират събития. Всеки живее сам, полов живот не се води; начело на управлението е кралят – ТиТрон, чийто облик се крие зад маска. Разрешено е чувството за глад например, но повечето чувства са забранени. Най-строго е забранено чувството за хумор, то предизвиква спонтанна радост, а тя развращава ума. Задължително е да бъдеш равен с останалите поданици във всяко едно отношение. Отношенията между хората не се практикуват. Правата са раздадени по равно, затова са така лимитирани, да има по малко за всички. Религията е недопустима, да вярваш в нещо по-голямо и велико от ТиТрон е злотеизъм. Вместо гласуване се провежда томбола за избор на следващия крал, така всеки участва в управлението на града, стига да извади късмет. Абсолютната власт се предава на ротационен принцип на следващия ТиТрон, когато бъде провъзгласен. Кралят е вечно задоволена фигура, притежава квинтесенцията на безграничното щастие, но не може да я сподели с никой друг. Сигурно се питате каква е уловката. Преди церемонията по коронясването на следващия спечелил поста, кандидатът се отказва от душата си като залог за успешно управление. Душата пречи на краля да управлява съвестно и спрямо градските канони. Тя е слабото звено у човека.
В Терорас всеки се страхува от другите, но не е възпитано да го показва. Табелки няма, трябва да запомните кое къде е. Словото е сила, а мълчанието превес над силата. Различното мнение не се толерира, понеже всички мнения са равни. Чудите се защо стоим тук, защо се подчиняваме. Границата се охранява денонощно, комар не може да я прекоси, ако носи наша кръв в корема си. Опитите за преминаването ѝ се считат за дезертьорство. Веднъж дезертьор, завинаги мъртъв, местна поговорка.
А, това тук е Черният фонтан, във водата му тече ток, затова вътре плуват мъртви птици. Случвало се е да спасявам загубени деца, за тях самотата е нещо голямо, непосилно. Хващам ги за ръката, въпреки че тактилната модалност е забранена, и ги повеждам по еднаквите улици. Когато ми се живее на ръба, дори изричам няколко думи с риск за живота си. Веднъж бях докладван от такова дете задето съм спасил живота му незаконно – бях го потупал по гърба, защото се задушаваше, беше посиняло, когато му приложих Хаймлих маневрата и парче лилаво месо бе изхвърчала от устата му. Обясних на властите, че съм кихал, кашлял, подсмърчал и детето се е объркало, че се опитвам да го заговоря. Относно докосването излъгах, че ми е прилошало, залитнал съм и неволно съм се подпрял с две ръце за корема на детето докато съм падал, на практика то ми е спасило живота. Бях пуснат да си вървя. Поставиха ми перманентен печат на ръката: Без право на участие в томболата!
Настъпи денят за избор на нов крал. Нямаме право да разберем кой е победителят, такива са правилата. В началото, когато попаднах в Терорас, мислех, че ще бъде лесно да се добера до трона и после, когато разполагам с цялата власт, да променя из основи града, но натрупах провинения, заваляха доклади срещу мен от будни граждани и така. При мисълта, че нито ще управлявам, нито ще си отида оттук, ме побиха тръпки, върху гърдите ми полегна отчаянието. Отидох до фонтана. Наведох се над него, образът ми се отразяваше по повърхността на водата, а под него присветваха жички с електрическо напрежение. Не знам какво ме прихвана, спонтанността е забранена. Направих крачка напред, за да се кача на ръба на парапета му и… ме арестуваха агенти, изглежда са ме следили. Обезвредиха ме с приспивно вещество, което признавам, бе толкова яко, че по време на невероятния трип, който предизвика, се чудех как е разрешено за ползване. Освестих се в залата за принудителна конфискация на души. Уведомиха ме какво предстои. Помня просторен коридор с огромни стелажи, по които светеха хиляди буркани, стая без прозорец, огледало и един празен буркан. Може би нещо просветна, може би долових звук от дребна песъчинка, сякаш чух херметическо затваряне на капачка, не зная, бях там, но не видях, не чух добре, не усетих нищо. Загледах се в буркана, на дъното му лежеше малко камъче, наведох се, присвих очи, ярка светлина озари стаята. Това беше. Конфискацията на душата мина успешно. Сигурно са я изследвали, картотекирали, претеглили… кой знае? Почувствах се странно. С по-ниска температура, смален с няколко сантиметра, но не и по-лек.
Отведоха ме в друга зала, където уж независима от властта машина ме осъди с надпис, който гласеше: „Наказанието за опит за самоубийство е смърт“. После започна нещо като процес, въпреки че вече бях пътник. Разбрах, че да бъда помилван е невъзможно, заради установени дефекти и девиации на душата ми. Машината написа текст, който течеше толкова бързо, че улових само части от него, нещо си, че били открити грешни отговори на въпроси като: вярваш ли в ТиТрон, искаш ли целия свят, вече не те ли блазни властта, отричаш ли се от надеждата, има ли по-голяма сила от краля, защо бягаш, това ли ти е последният жетон, не можеш да я откупиш, така ли, опитваш се да правиш сделки с по-висока сила от ТиТрон, да дариш душата си за общото благо, чрез смъртта си да спасиш всички останали? Наивно, недопустимо, лекомислено, саможертва = забранено.
Отведоха ме служебно при фонтана. Докато чаках да бъде изпълнена присъдата, заключен в клетка на колела, се вгледах в липсата си на жажда за живот, в отегчението, в сивотата, която бе проникнала в мен, в бездушието си. Камбаната на една от катедралите бе омотана с въжета. Шумът тук е рядкост и е изцяло от природен характер, например жужене от насекоми, шумящи дървета, вятър, който тряска врата или побутва скърцащ прозорец. Исках да се изпотя, но не успях. Беше хладно. Увеличиха напрежението. Водата не забълбука, не се издаде. Екзекутираха ме. Наоколо прелетяха птички, навярно бързолети.
Как да ви обясня къде съм? Рафтовете по нищо не приличат на гробници. Но аз съм там. От време на време хора се губят, опитвам се да позная по шума от походките им, по звука от стъпките, дали са мъж, жена, старик или дете. Те искат да остана тук, да не мога да си тръгна. Но аз не съм теросянец, аз вярвам, че някъде там има нещо по-велико, по всевишно, по-всемогъщо от ТиТрон, и аз ще вървя към него. Някой ден ще духне вятър, ще стане течение, ще влезе птица, все едно как, бурканът ще се счупи. Тогава ще тръгна за другия свят.
***
За автора:
На 40 г. от София
Любослава Трайкова (1984, София) завършва гимназия с немски език в гр. Самоков, учи журналистика в НБУ, а след това завършва магистратури по електронни медии в СУ „Св. Климент Охридски“ и творческо писане в НБУ. Работила е като редактор и сценарист. Нейни разкази са публикувани в Литературен вестник, сп. Granta България, сп. Следва, сп. Страница и др. Дебютният ѝ сборник с разкази „Корени и светила“ (изд. „Жанет-45“, ред. Ина Иванова) ще излезе от печат до края на месеца.
Лауреат е на конкурсите: „Млад разказвач“ на името на Атанас Радойнов, Фондация „Св. Климент Охридски“, Национален студентски литературен конкурс – Шумен, Национален конкурс за есе и други. Сред финалистите е на телевизионния реалити формат „Ръкописът”.