Жираф КафеСпециална награда в категория „Поезия“ на Литературен конкурс „Жираф търси творци“ 2024
„Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“
Отчаянието и утешението на глигана
Гражданинът Г. си се представяше като глиган
в октомврийския лес:
жизнерадостно горско животно, дъвчещо първите
жълъди сред златната шума.
Но осъзна колко напразно е всичко.
Напразно е, каза си гражданинът Г., и това дори не е
вбесяващо.
Няма как да се вбеся от безличните сили на природата.
Ето някога един философ над бирата си казваше,
че уж езичниците нямали надежда,
че те си били представяли лудости, бездни и липса
на смисъл,
а то не е така,
защото дори и те са имали своите сладки заблуди:
само славата остава, значи все пак поне тя е вечна,
нали така? Нали така твърдят боговете на горките наивни диваци.
И гражданинът Г. усети как въображаемите му
глигански бивни се изпаряват болезнено,
защото и славата всъщност не остава.
Та как ще остане? Как, когато светът безвъзвратно остарява?
Слънцето ще се разплуе след някакви си милиарди години,
ще погълне Земята и тогава ще се е оказал прав онзи, който се боеше,
че пламналото небе ще се стовари над главите ни.
Даже много преди това човек ще е изчезнал от лицето на света,
ветровете ще са изтъркали Голямата пирамида до нивото на пясъка.
Книгите ни ще са се разпаднали на прах.
Дори да е оживял някой и да е избягал оттук на криле от огън и желязо,
той вече няма да е точно като нас и няма да мисли за славата,
няма да помни и няма да се вълнува от разказите
за някогашни радости и мъки.
А и къде ще избяга накрая?
Та нали разпадащата се Вселена един ден просто ще изчезне,
ще се разпадне самата материя, ще си идат слънцата и съзвездията.
Съдбата на цялата Земя ще е отдавна лишена от значение.
И каква слава ще остане в това опустяло
пространство без камъни и лед,
без газови гиганти и скалисти мъничета, въртящи се
около небесните огнища?
От тази пустош дори няма кой да погледне обратно
към теб, дето си се вгледал в нея.
И какъв глиган съм сега?, умърлуши се гражданинът Г.
Аз съм просто едно дребно прасе,
а в тази внезапно опустяла гора дори няма ловци и хищници,
няма дракони по ръба на картата ми, даже самата гора
ще изчезне някъде.
Хайде мен кучета ме яли (ех да имаше кучета), но защо
нищо няма да остане?
Нямаше да ми е жал, че дните с жълъди и златна шума
ще свършат за мен,
ако знаех че ще ги има винаги за други глигани.
А всъщност това не е така. Най-много още някое
и друго поколение –
и дотам.
Но нали ги има, ако не боговете на моите
прадеди с големите бивни,
то поне мълчаливото Божество, създало всичко
и осъдило творението Си на гибел?
Може пък То да е нашата слава, може паметта Му
да е това, към което сме тръгнали,
може То просто да ни сънува, и като мисли за нас, да си
ни представя:
всички глигани и всички гори, и всичката шума, и
всичките жълъди.
Може би в Неговото вечно въображение един ден
някогашните прасета се сдобиват с крила
и летят радостно над лесове с неизсъхващи дъбове.
Остава само да се надявам, че е така, помисли си гражданинът Г.
и усети, че на ръба на устата му, вдясно от зурлата
пак е поникнало началото
на чисто нов малък бивен зъб.
***
За автора:
(на 41 г. от София)
Автор съм на засега четири издадени стихосбирки: „Машина от думи“ („Жанет 45“, 2014), „Проект за прекрасен живот“ („Black Flamingo“, 2016), „Извънсезонни наблюдения“ („Black Flamingo“, 2018) и „Зибелингски хроники“ („Ерго“, 2019). Книгите ми бяха позитивно рецензирани от Кристин Димитрова, Александър Кьосев, Миглена Николчина, Кирил Кадийски, Милен Русков и Владислав Христов. Подготвям нови издания.