Жираф КафеНаграда за 1-во място в категория „Разказ“ на Литературен конкурс „Жираф търси творци“ 2024
„Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“
Радул
Стайко и Красен изпратиха баща си в последния му път. Есента зави гроба на покойника, скри грозотата на изровената почва и над вечния дом на бай Радул остана да стърчи само една восъчна свещ, която вятърът бе загасил още преди тя да припламне.
В Стакевци всички уважаваха Радул, щото той и на мравката път правеше. Семейството му не бе богато, но живееха в мир. С пот на челото той, Йова и синовете му изкарваха прехраната си от двете ниви. Горната, която зовяха „Бъзовата“, заради многото бъз, бе по-чакълеста и неплодородна. Долната – „Ореховата“, наречена тъй, заради големия орех у средината ѝ, имаше силна земя. И камък да хвърлеха, стрък покарваше. Под туй вековно дърво, което помнеше и добри, и лоши дни, се бе родил и Радул. Тука поиска и да го заровят, но преди да даде Богу дух раздели двете ниви по равно между синовете си. Каквото на единия, такова и на другия.
Внезапната смърт на Радул попари всинца като с гореща вода и се почна с тежкотията на семейството. Стайко и Красен посърнаха, а Йова вършеше всичко по спомен. В къщата ѝ се намърда една неканена тишина, която като обиколеше всички ъгли, сядаше на масата, вгорчаваше хляба и слепяше устите на тримата.
Зимата дойде отведнъж. Вятърът разчисти листата, накупчи ги и посипа небесната сол, която вред покри северозапада. Ледунките по къщните стрехи се издължиха до две педи – дебели и остри игли, през които слънцето вдяваше блестящи конци. Димът от комините на Стакевци свързваше земята и небето и чепкаше необяснимото за човешките умове.
Мина се време, а истината, че то умее да лекува болежките на душата, се оказа правдива. Първо се задоми малкия син на Йова, после и големият. Калина и Рада влязоха в къщата ѝ желани. Посрещна ги стопанката с отворено сърце.
След смъртта на Радул синовете ѝ си поделиха нивите според бащината воля, ала каквото и да правеше Стайко, земите му не раждаха толкова, колкото Красеновите. Дяволът туй и чакаше. Извиваше рогатият глас, както вълците нощем край празната кошара, и нахалният му шептеж набутваше в главите на братята раздразнение. Черните им мисли бяха като троскот – ти ги скубеш, те пак си намират място и никнат.
Беше четвъртък. Прегърмя над висовете на Балкана, облакът изсипа ледените си топчета, които бяха наедрели, колкото орехите на почитаното старо дърво при нивата им, и нищо не остана.
– Аз като ти казвах да не зарязваш нивата при бъзака, ти не ме послуша. – рече Красен на брат си. – Сега щеше всинца ни да спаси от немотията. Добре, че поне аз засях едната половина.
– Стига си ме учил! Все ти си прав! Яж си хляба и в моя повече не гледай! Ставай, Калино! Ще ядем у нашта одая. Тази ми е тясна, отровен е въздухът ѝ.
– Чакайте бе, Стайко! Недей тъй бре, сине! Брат ти за добро дума. Що тъй с лошо тръгваш? – рече Йова помирително.
– Стига си го защитавала, мале! Вижда се, че Рада и Красен са ти на сърце. Чула те е Калина.
– Че какво има да е чула?
– Чула те е, когато сте си говорили с Красен колко съм нескопосан и как не ми иде наслуки работата.
– Таквиз думи устата ми не е изричала. Поруха да ме застигне, ако е било тъй! Кога сте ги чули? Лъжа е туй!
– Истина, лъжа… Утре си вземаме вързопите и отиваме да живеем при Калинината баба. Халал да са ви и нивите!
След крамолата къщата на Радул се смълча. Както рече Стайко, тъй и стори. Калина последва мъжа си, който още хвърляше огън и жупел около себе си. Йова пак се помъчи да обуздае гнева му, Красен и той опита, ала решението бе въпрос на мъжка чест. Рада гледаше суетнята отстрани и тайно потриваше ръце под престилката си. Доволна беше, че с хитрина успя да изгони Калина и да разчисти място за себе си.
Завъртяха се дните. Златен дъжд пак се посипа, всяко листо на мястото си падна. Чуха, че Стайко и Калина се сдобили с мъжко чедо. Кръстили го на Радул. Хем се радваше Йова, хем тъжеше, че първо внуче не може да прегърне. Склони тя Красен да впрегне магарето, че да идат до Другоселци. Рада заревнува. Място не можеше да си намери от завист. Чудеше се как да възпре мъжа си и свекърва си от ходенето у Калинини.
В нощта преди уречения ден за път стана тя и напои Угар с вино. Ябълки и вино! Магарето легна упоено, а на сутринта току подви крака. Докривя ѝ на Йова, стегна възела на забрадката си и хвана пътя. Тежест имаше на сърцето, тежаха и ѝ краката, но право под ореха отиде, падна на колене и даде воля на сълзите си.
– Радулеее, на кого ме остави, Радуле? – свали забрадка, избърса очи, а вятърът разпиля побелелите ѝ коси. Помилва той повяхналата кожа на лицето ѝ, подсуши очите ѝ, мина през устните ѝ, взе да шепти в ушите ѝ и я приспа.
Колко бе спала Йова, не знаеше, но се сепна. Промърда нещо в краката ѝ и я върна към реалността, от която тя толкова искаше да избяга.
– Я, що си ти бре? Зайди, душо, яла при мен! Ой, милата ми! Ааа…, ама ти си момък! – загали тя лъскавата черна козина на котарака, който я гледаше с огромните си очи. – Какво да те правя? Сам-самин като мене… Що дириш из къра? Как те викат? – говореше му милно.
Котаракът се качи на гърдите ѝ и я погледна през змиевидните процепи на очите си, които дали от ярката светлина на слънцето, дали от удоволствието да бъде гален, се издължиха. Опашката му взе да тупа от вълнението на близостта. Розовият му език се плъзна по ръката ѝ и хилядите малки кукучки по него изпиха потта ѝ.
– Ще те кръстя Църно, щот си чисто чер. Хайде, да вървим! Да се върнем, пък да видим! Каквото Бог е решил, туй ще да е! – сложи Йова някоя друга маргаритка на гроба на Радул, взе в ръце една бучка пръст, целуна я и тръгна към дома си.
Подиша въздух навън, пък хлопна вратата, дръпна перденцето и пак остана сам-сама със страховете и със самотата си.
Спусна се нощ. Безлунна и тъмна. По едно време Църно се размяука. Излязоха двамата на двора. Обикаляше нервно полите на Йова и току скочи на прозорчето на сайванта. Приближи се и тя, а онуй що видя, я остави безмълвна. Поседя, пък се освести и с тихи стъпки отиде при Красен. Събуди го, че го поведе и той да види, инак нямаше да ѝ повярва.
Стъписа се Рада, като ги видя на прага. Изтърва легена с виното и ябълките, издрънча той и звукът се вряза в нощта, както чеп в каца.
Още на другия ден денкът с дрехите на Рада бе стегнат. Дълъг ѝ се стори пътят до долната махала. Срам, не срам – прибраха я техните, а старият Фотий – баща ѝ ѝ рече:
– Едно време Радул викаше, че ако си навредил на душата си, и целият свят да е в краката ти, не можеш го разбра.
След месец Стайко и Калина си дойдоха. Гласът на Радул пак се чуваше из къщата. Братската прегръдка стопли сърцето на Йова. Едно само ѝ липсваше. Къде ли не го търси, цяло село обиколи, сякаш вдън земя пропадна. Църно!
***
За автора:
На 58 г. от Търговище.
Педагог по образование. През 2020 издава романа „Между два свята“, който е последван от два сборника с разкази – „Ръце“ 2023 и „Слугиня“2024. Авторката пише под псевдонима Ал Тъна, изследва родопската реч, изчезващи български диалекти и скътаните в планината махали.