„450 нанометра“ от Евгения Драгомирова Динева

Награда за 3-то място в категория „Разказ“ на Литературен конкурс „Жираф търси творци“ 2024

Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“

450 нанометра

Първо му взех очите. Сини като морето, което отразява небето над нас, а всъщност е черна бездна и ни примамва да се удавим в него. Сини като орхидеите на майка ми – едни от последните останали на Земята. Сини, защото дори и сега хората не могат да създадат цвета като багра в околната среда. А той се беше родил с него. Била съм още бебе, когато лекарите разбрали, че ще достигна краен стадий на сърдечна недостатъчност. Не могли да кажат кога точно, но били сигурни, че ще се случи. В миналото главният проблем бил в намирането на подходящ донор за пациента, не сложността на операцията. Днес този проблем не съществува. Кръстиха го Йов. Не помня кога родителите ми го доведоха вкъщи – била съм на не повече от две. Знаех две неща: вече не бях единственото дете в стаята. И второ – никога не ни оставяха сами. Въпреки това ни отгледаха заедно, като брат и сестра. Един ден чух гувернантката да обсъжда колко жестоки са родителите ми заради това, което правят. 

– А той е толкова добро дете. – После каза, че ако можеше, щяла да вземе Йов и да го скрие. Каза също, че го обича – на мен не го беше казвала.  Грабнах нож от кухнята и изтичах навън. Стиснах дръжката, все едно щеше да ми даде кураж и се приближих, Йов си играеше с кучето. 

– Виж–  зарадва се като ме видя да приближавам, – вече дава лапа. 

Той я беше научил. Йов ме гледаше гордо и чух отново думите на гувернантката в главата си. Клекнах до него и поставих длан върху гърдите му. Той се сепна. 

– Какво правиш?

Усетих туптене. Йов не помръдна, не издаде звук, когато прокарах острието по ръката му – детска, по това време не много по-голяма от моята. От тънката резка бликна червена течност и той замръзна съвсем, когато повторих същото върху себе си.  

– И ти си човек, нали? – казах на пресекулки, – нали? Ето, виж…

– Не прави глупости. 

Йов се огледа паникьосан наоколо и обви ръката си около порязаното място на китката ми. Кръвта ми се процеди през пръстите му. Смеси се с неговата. Започна да се стича по кожата му, оттам закапа на едри капки, които потънаха в меката земя. 

– Ще те превържа, – продължаваше да се оглежда, – но не казвай на майка си. 

– Защо? – не шептях. Не ми отговори и изчезна навътре. 

Беше първия път, в който ни бяха изпуснали от поглед. Никой не спомена случката повече, но от мястото, на което кръвта му се беше пропила в земята, израстна цвете. Растяхме и ние. Вече не толкова еднакви.

– Повечето като него са опасни – веднъж най-близката ми приятелка каза. – Един така убил човека, за когото бил направен. 

Тръпки запълзяха по гръбнака ми – прогресът и варварството вървят ръка за ръка, въпреки че отказвах да го мисля – и се насилих да говоря.

– Убил го е?

– Ами да. Имал белодробен проблем, затова репликирали органа, но здрав и го отгледали в този, другия, който го убил после. 

– Как така? 

– Как „как така?“ – изсумтя Мия – Не бъди глупава. Ако знаеш, че един ден ще умреш, за да живее някой на твое място, няма ли да искаш да се отървеш от него?

Разбрах защо Йов не искаше да казвам на майка си за случая с ножа – тя щеше да реши, че го е направил той. 

– Никога не ме е било страх от него. – заявих, а Мия сви рамене.

– Никога не знаеш. 

Това, което никой от нас не знаеше, беше, че аз съм тази, от която трябва да се страхувам. 

Беше по-умен, по-бърз, по-забавен. Йов беше остроумен, жизнерадостен. Аз бях бавна. Страхлива. Ако тичахме прекалено дълго, се задъхвах, а той винаги ме изчакваше, за да не съм последна. Знаех, че съм му досадна. Знаех също, че колкото повече растат клоните на едно дърво нагоре, към светлината, толкова по-дълбоки са и корените, които дълбаят черната земя. Когато играехме, всички избираха първо него, без значение каква беше играта. Нарязах на парчета любимата картина на майка ми и казах, че го е направил той. Йов се извини и обеща никога да не се повтори. Майка ми му прости, защото знаеше – такa, както всяка майка знае – кога децата ѝ лъжат. Това е същността на инстинкта – подчиняваш му се независимо от разума. Неговият инстинкт беше да се жертва непрекъснато за мен. За майка ми – нямам представа. Колкото по-големи ставахме, толкова по-малко времe прекарвахме заедно. Вече нямаше търпение да ме чака, за да настигна всички. Нямаше и нужда да има постоянно някой около нас. Всички знаеха, че не е човек – дори в училище, но за никого нямаше значение. Продължаваха да избират него, дори родителите ми. 

– Няма ли да е по-лесно да ме убиеш? Не ме ли мразиш достатъчно, че да искаш да ме няма? – попитах в пристъп на гняв. 

Преди обаче да ми обърне отново гръб, Йов каза простичко: 

Червеят прощава на ралото, което го реже. *

Стоях и не мърдах. Разбрах, че дори да беше човек, дори да не бе създаден, за да продължа да живея аз, за него нямаше да съм нищо по-различно от по-малка сестра. Някой, за когото да се грижи. Някой, който не му е равен. А от снизхождението по-лошо няма. Мразех тъпия му бог, или в каквото там вярваше във време, в което нямаше религия, нямаше обещание за ад или рай. Били сме във война през цялото време – война за това кой е по- смирен, повече човек. Няколко месеца по-късно се влоших. 

– Спокойно – Йов се усмихна.– Не е краят на света, все пак.

Ръката ми намери слепешката неговата и се затвори като в конвулсия около неговата, като свиване на сърцето му, което скоро щеше да бие в мен и прошепнах с триумф. 

– За теб е. 

Може би бог не е един. Има един, който обича всички, и такъв, който има всички оръжия. Печели вторият. 

*Уилям Блейк 

***

За автора:

На 34 г., от София

Евгения Динева е автор на поезия и проза на български и английски език. Нейните текстове са публикувани в The Oxford Poetry Library, The Hong Kong Review, Ethel и други. 

Поетичният ръкопис “Саул се дави” предстои да излезе на испански с La Tortuga Press, 2025г.