Admin Giraffe CafeПочетна награда в категория „Есе“ на Литературен конкурс „Като дете“ 2023
,,Ако не се промените и не станете като децата, няма да влезете в небесното царство“
“Πάντα ῥεῖ”(,,Всичко тече, всичко се променя”) – заключението на Хераклит звучи като универсална истина, като аксиома, върху която е построен храма на живота, на всичко, което преминава през нашия свят и изтича в следващия. Дървото се посажда, позеленява, ражда плодове, вятърът го прекършва, но стига да оцелее в корените си, в същината си се изправя и продължава да израства. Всички ние следваме неговия пример, но въпреки това достигаме в рамките на няколко секунди, на няколко плитки вдишвания и дълбоки издишвания, на няколко последни мисли момента на среща с единственото, което ни е обещано, завещано, с единствената прегръдка, чиито мършави ръце ще обгърнат всеки – Смъртта. Но освен нея в живота има още нещо, което ни е обетовано, нещо, което обвързва всички ни в плуването ни през реката на живота – любовта, която ако смъртта е краят, то тя е началото, тя дава живота и го осмисля.
Ако всеки живот стартира от точката на любовта, то може да се каже, че всеки един от нас обича независимо дали животно, растение, човек и е обичан поне в един момент от живота си от някого или нещо. Любовта е това, което е най изначално вграденото у човека, едновременно най-истински човешкото, подобно на смъртта, но и най-божественото в човешкото. Този изначален импулс е най-ярък, най-блестящ у децата, а сякаш по-късно с навлизането ни в дълбините на живота, започваме да губим фокус от него. Тогава поглеждаме към смъртта иззад рамото си, която допреди това ни хвърля поглед с прозявка в очите и започваме да се състезаваме с нея, да залагаме кой ще преплува реката по-бързо. Смъртта е борбена – прехапва устни и присвива очите си, а ние започваме да дишаме все по-тежко, движенията ни се забавят, реката започва да ни затруднява, да се превръща в бързей, с течения, които посягат своите ледени лапи и правят всичко по силите си да ни завлекат на дъното. Започваме да се ядосваме наблюдавайки някои хора около нас, за които реката се превръща в езеро с бляскава, покойна вода и те плуват с песен на уста и гледат към него с обич в очите. Мислим си кои са тези хора и как така успяват да измамят реката, да се понесат по нея като по магия и да стигнат другия бряг без затруднение. Каква е тяхната тайна, която им позволява да преминат отсреща с притаен дъх от вълнение, а не от умора?
Тяхната тайна е, че са децата, ако не по физически черти, то по душа. Животът за едно дете остава тази начална фаза на любов – то обича да научава за света около себе си, да играе, да тича, да чете, да мечтае, да копнее. Но често това състояние започва да се превръща в жертва на времето и изпитанията, на които то ни подлага. Малко са хората, които успяват да съхранят тази любов, тази искрена детска обич към всичко, което ги заобикаля и да посрещнат края с нея. А без нея дори самият живот се превръща в автоматизирано състезание по изпълване на задачи – трябва да закуся, да отида на училище, да се върна, да обядвам, да уча, да си напиша домашните, да тренирам спорт, да вечерям и да направя всичко отново. След това да заменя училището с университет и професия и отново да повторя тази заучена мелодия, която колкото и да е лека за свирене и колкото и пръстите ни да се носят по пианото с виртуозната сила на мускулната ни памет, в един момент ни втръсва и започва да ни отвращава. Тогава си задаваме въпроса: ,,Защо от безброй мелодии, от безброй етюди, от милиони клавишни комбинации избираме една и съща мелодия всеки път?“ и ,,Нима това са всички звуци, които могат да се плъзнат изпод ръцете ни и нима няма нова нота, която да вмъкнем?“. Но веднъж човек да се адаптира към ритъма на обществото и това, което то изисква от него е трудно да се отърси и да намери отговорите на тези въпроси. На въпросите, които изискват да застанем пред огледалото и да се вгледаме не само във външността си, но и това, което е зад нея. А на пръв поглед по-лесният маршрут е да се вместим по този, които изглежда предвиден за нас, да плуваме само по него, до достигането на другата страна на брега и да предаваме щафетата на следващите. Обаче това далеч не е достатъчно, защото животът не може да е само съществуване, изпълнение на роля, а може да е дар и награда. Самото плуване през него трябва да е дестинацията, да е целта и да носи чисто детското, искрено удовлетворение.
Трудно е човек да се откъсне от общественото си място, но е важно поне понякога да се оглежда и да си припомня мъдростта на детството, защото тя ни извежда към най-истинското. Точно обратното на рутината, която ни обгръща във фалш и бутафорен ред. През литературата можем да проследим различни примери, които ни дават този пример, герои, които осъзнават разминаването между това, което животът представлява и това, което може да бъде. Например княз Мишкин от романа ,,Идиот“ на Ф.Достоевски, който съхранява наивността си, искреността си, добросърдечието си, състраданието си, не се страхува да се смее на себе си, не се страхува да обича, не се поддава на социалните норми и не се интересува от тях, защото те го отдалечават от идеалите му и от автентичното в живота. Той се е държи като дете и се откроява с това си поведение, затова повечето от останалите представители на обществото го смятат за ,,дете“ и дори за ,,идиот“. Но не случайно негов прототип е самият Исус Христос – князът може да е ,,идиот“ спрямо обществените привички, но е най-близко до сакралното, защото това детско поведение, чувстване и мислене е най-чистият човешки идеал. Също в това отношение подобен образ е Холдън Колфийлд от ,,Спасителят в ръжта“ на Дж. Д. Селинджър, защото и той е неспособен да разбере света около себе си и под нихилистичната му броня иска да се върне към детството. Дори самата му идея да стане ,,спасител в ръжта“ е с цел да спасява чистотата на децата като сестра му Фийби и да не позволява на социалното да ги отрови. И в двата романа е акцентирано върху това как такъв детски начин на живот е най-истинският, но и се оказва невъзможен, ако искаме да бъдем все пак част от обществото.
Затова най-оптимално е дори да навлезем в стихията на обществения живот все пак да съхраним в душата си детското и да се връщаме към него, за да можем да оценим живота и да го водим по възможно най-стойностен начин. Това ще ни позволи да изпитаме любов, щастие, удовлетворение на едно по-възвишено ниво, но и да ги споделим с хората около себе си. Срещала съм хора, които успяват да намерят хармонията между двете и въпреки че те са все по-голяма рядкост, си заслужава да си поставяме за цел да бъдем от тях. Животът губи смисъл, ако не можем да паднем и да си остъргаме с камъчета коленете и да се изправим с усмивка, да играем на ,,дама“ и да скачаме, да тичаме или да стоим и да правим ,,нищо“ просто защото това ще ни зарадва, а след това да отидем и да споделим какво ни е сърцето с някого, когото обичаме. Защото накрая тези спомени са това, което ни превръща в хора, които са готови за следващото приключение, защото не са само съществували в това, а са го преживели.
Хората, които остават деца в душата си и умеят да се фокусират върху момента, върху живота, върху любовта, върху началото, а не върху миналото или бъдещето, върху смъртта, върху края, са тези, които преминават през тази река със звънък смях и светнали очи. И дори да се понесат към опасен завой или да се сблъскат с подводен камък, въпреки това се изправят и откриват как да се засмеят, а точно това е смисъла на плуването – да се усмихнеш, да се разсмееш пред финиш лентата и да се изправиш с детски ентусиазъм пред следващата река.
***
За автора:
Отличена и в трите категории! От гр. София. Тази година е 12-ти клас в НГДЕК ,,Константин-Кирил Философ“ и от следващата учебна година ще изучава ,,Право“ в Софийския университет. Обича литературата, разказването на истории под всякаква форма. Участвала в олимпиади и конкурси по български език и литература.