„Детство се римува с късогледство“ от Андрея Бакалова

Първа награда в категория „Есе“ на Литературен конкурс „Като дете“ 2023

Да си малък е едно голямо противоречие. Всичко те плаши, но не те е страх от нищо; не познаваш света, но въображението си познаваш като опакото на ръката си; не си шизофреник, но игрите ти са плашещо реалистични. Като всяко противоречие обаче и като всеки гъделичкащ мозъка парадокс и този си има своята простичка логика. 

Да пораснеш е като да сложиш очила, а детството е като дълго отричане на диоптър късогледство. Децата са лесни за разбиране и  в същото време никога не знаеш какво се случва в главата им и кога ще им хрумне следваща пакост. Именно това ги отличава от типичния възрастен със сивото ежедневие и монотонния график. Човек не забелязва кога пораства, кога очилата отнемат цветовете и блясъка на света. Разбира се, понякога ставите услужливо ни напомнят за натрупаните годинки, но нима някой помни кога жезълът в ръката му се е превърнал в просто метла, кога замъкът се е превърнал в родопски одеяла върху кухненски столове, кога сянката в дрешника се е превърнала в опърпаното палто на баба му? Предполагам, не. Иначе наистина щях да ви взема за шизофреници.

Децата са късметлии. Макар и светът им да е малък, опитът – липсващ и диоптъра – голям до небесата, те живеят по-пълноценно от възрастните, от които 99 на 100 са недиагностицирани далтонисти. Децата не знаят що е то пари, що е то работа. Те не познават трагедиите на живота и трудностите, които сами сме наложили като ежедневие. Не осъзнават пътя, който им е предначертан откакто са вдишали за първи път и който наред с негативните емоции и тежките трудности е за тях просто едно размазано петно в далечината. На същото това разстояние стоят стражите, готови да бранят замъка от родопски одеяла от страшните очила. А децата, нищо неподозиращи, продължават да се радват на игрите си. Липсата на опит и проблеми и сърчицето, преливащо от щастие и емпатия пазят малките им непорочни душици от ноктите на чудовищата. Във вените им тече магия, в очите им блестят искри. И н3вяма нищо по-чисто и непокварено от дете, което вярва, че най-голямата болка са обелени колене и най-голям грях – лъжата.

С възрастта обаче границата между техния свят на дъги и приключения и нашия сив призрачен град се размива, магията си отива, блясъка помръква и изведнъж си възрастен, който тича да хване автобуса. Започваш да разбираш що е то мъка и вярата, че винаги всичко завършва добре, е разбита на парченца като жезъла-метла. Има по-лоши неща от счупена кукла и реалността се стоварва на раменете ти и нещо в теб се огъва и пречупва. Ох, само, само ако хората се сещаха да свалят очилата си от време на време! 

Животът е очила, детството е късогледство и понякога е много по-хубаво и много по-лесно най- големият ни страх да е сянката на палтото в дрешника. Защото в цялата мъгла на сивия свят цветът започва да гние и блясъкът да мъждука и вече не сме веселото, непокварено детенце от избелелите снимки. И вече не сме веселото, невинно дете с безброй мечти и вълшебна метла. И вече сме приковани към земята без обратен път към замъка в небесата. 

***

За автора:

Родена в София, ученичка от Първа немска езикова гимназия и още от малка има страст към четенето на приказки, романи, разкази. Преди няколко години проявява интерес към изкуството на писането.