Почетна награда в категория „Разказ“ на Литературен конкурс „Като дете“ 2023
Дежурството му в болницата беше приключило и се прибираше с колата към луксозния си апартамент. Беше празен … апартаментът … но и животът му. Запълваше го с работа, много работа … до изнемогване. Като че ли работата трябваше да бъде онова спояващо вещество, което да залепи парченцата на счупеното му същество. Чувствата ги беше забутал някъде дълбоко в себе си и от време на време ги дразнеше с чаша алкохол. Беше отличен професионалист, но се държеше студено с всички. Днес началникът на отделението му каза да си вземе отпуск … много дълъг.
Караше в близост до морската алея. Беше вече притъмняло, шаренията от хора и летни атракции му се струваше безцветна. Докато изчакваше поредния светофар, се загледа в две-три деца, които си разменяха един гълъб, да го гушкат и милват. Отдалече почувства емоцията им и една мисъл го жегна. Какво ли правеха децата му в момента, далече от него? Чувството му за вина натисна педала и той увеличи скоростта. Унесен в мислите си, не забеляза откъде пред колата му изскочи колоездач и необяснимо как ударът се размина. Очакваше най-лошото, но като на филм видя как колоездачът се измуши и без да се обръща назад, продължи опасното лавиране между колите. При първа възможност Емил отби колата. Много му се насъбра и усещаше, че енергията му е пред разпад. Беше прекалил, но не знаеше как да излезе от задънената улица на живота си.
Имаше нужда да поговори с някого. Но с кого? Трябваше да се прибира в своята луксозна пустота. Как ли се справяха с проблемите си тези хора наоколо? Забеляза, че част от тях, въпреки късния час, влизаха и излизаха от осветената църква. Така беше само лятото. Не помнеше кога за последно беше стъпвал в божия храм. Промени посоката си и паркира колата близо до църквата. Вътре го посрещна отец Николай.
– Искам да си поговоря с Него, а след това и с вас! – твърдият тон изненада и самия Емил, а свещеникът се поусмихна и го остави сам.
Когато се прибра, се чувстваше по-спокоен, но не и по-подреден. Само че беседата със свещеника се превърташе в главата му. Беше съчетание от изповед, гняв и много въпроси. Разговор с непознат, който може да види нещата отстрани. „Върни се към твоето истинско аз” му каза отец Николай. Но как изглеждаше то? Дълго се въртя в леглото.
Когато на следващия ден се събуди, му отне време да си изясни какво иска да прави. Трябваше да върне цветовете и вкуса на живота. Беше в отпуска.
В късния следобед колата му наближаваше града, в който беше оставил нещо от себе си, но отдавна не беше се докосвал до него – децата си. Докато караше по тесния балкански път, спомените ставаха още по-болезнени. За Теменуга, любимата жена, която го дари с деца, но на която преди две години не можа да помогне при скоротечно развилото се тежко заболяване и зеленият пламък в очите ѝ угасна. За трите им деца – петгодишния Иво и тригодишните близнаци Димитър и Димана. За близките на жена му, които приеха децата при себе си, защото той нямаше да се справи сам. Емоцията стягаше гърлото му.
Близките му имаха къща с голям двор в покрайнините на града. Наоколо бяха поляни и възвишения с борови гори. Погледът му беше привлечен от голяма група деца в далечината. Гонеха се, говореха силно, а някои се спускаха от баирите, като се търкаляха надолу. Дали и неговите не бяха тук? Сърцето му промени ритъма си. Представяше си как ще се срещне с децата си, какво ще им каже, но не можеше да предвиди как те ще се държат.
Спря колата насред пътя и се загледа в хлапетата. Като единствена рожба в семейство на лекари, той беше отгледан строго и контролирано. Чувстваше се самотен, а играта с другите деца се случваше рядко. Познаваше морето, но никога не беше играл и скитал в балкана. Училище, частни уроци, университет, дни и нощи учене, практика и работа. Когато създаде семейство, плановете и на двамата бяха да имат повече деца.
– Хей, чичко, отвори прозореца! Колата ли се повреди? Или ти стана лошо? Много време стоиш тук без да тръгваш! – Емил се стресна от потропването по предното стъкло на колата.
Беше заобиколен от всички хлапета, които до преди малко играеха в горите над пътя. Втренчени в него, го изучаваха. Взе едно пакетче с бонбони и слезе от колата.
– Всичко е наред, деца! Дълго време карам и се поспрях малко да си почина. Почерпете се! – предложи им пакета с бонбони.
Имаше време да ги поогледа и да потърси своите. Само че снимките и кратките виждания онлайн не му помагаха в случая. Бяха се събрали около 15 деца на различна възраст. Повечето бяха боси, прашни, загорели от слънцето, с обелени колене или лакти, но открити и усмихнати.
– Как се казваш, чичко? – едно от малките хлапета се доближи до него.
– Доктор Емил Иванов съм. А ти? Не си ли много малка да играеш с големите?
– Аз съм Диманка. Не съм малка, а и другите се грижат за мен. Моят баща също се казва Емил, но живее далеч.
– Здравей, тате! – с неуверен глас се обърна към него едно от хлапетата.
И този висок мъж, на когото ръката не трепваше при операциите, усети, че краката му се подкосяват. Пред него се изправи Иво.
По-големите деца разбраха какво се случва и набързо се отдалечиха. Насред пътя останаха три чифта зелени очи, впити в мъжа. Не знаеха как да се държат помежду си. Емил приклекна и прегърна трите деца едновременно.
– Ти ли си нашият баща, истинският? Не този от компютъра? – недоверието бликаше от Митко.
Емил знаеше, че заслужава тази плесница. Истински баща ли беше той? Попадна в капана на неудобните въпроси. Качи децата в колата и ги закара в дома на баба им и дядо им. Иван и Дона бяха пенсионери отскоро, а грижите за внуците и за малкото стопанство в двора ги държаха жизнени. Посрещнаха зет си като син, но знаеха, че тук не се чувства добре и най-вероятно на следващия ден ще потегли обратно. Вечерята премина в дълги разговори, но въпреки подаръците, децата не можаха да се отпуснат.
Когато на следващата сутрин се събуди, знаеше, че е рано, но усещаше, че е пропуснал нещо. Отвори прозореца на стаята си и целият шум на започналия ден нахлу. От двора се чуваше разговорът на Дона с някаква жена, от друго място децата къткаха кокошките, за да ги нахранят. Иван хокаше кучето, че отново си е разляло водата. Емил слезе на двора, искаше му се да се включи в дейностите, но не знаеше къде да помогне. В стерилната операционна и със завързани очи би се справил, но тук беше друг свят.
– Здравей, Емо! – гласът дойде от една от страничните постройки. – Иво ми се обади, че си пристигнал и реших да намина – с усмивка го посрещна Лиляна, другата дъщеря на Дона и Иван.
Тя имаше две свои деца, но помагаше активно и в отглеждането на децата на доктора. Съпровождаше я друга млада жена – висока, светла, усмихната.
– Това е Милица Георгиева, лекар е в нашата болница. Запознайте се! Дойде да си вземе яйца и мед. Мама ѝ ги приготвя!
Емил поговори с гостенката и беше впечатлен от нейната приземеност и сърдечност. Преди да се разделят, настоя Лиляна да доведе децата, за да ги види и да им даде подаръците.
Дора извика всички да закусват. На масата в двора, застлана с чиста цветна покривка, тя беше наредила няколко чинии с домашно приготвени бухти, купички с кисело мляко и чинийки със сирене и със сладко от ягоди. За да се съберат на масата, трябваше малко да се посвият. Странно се чувстваше Емил, усещайки топлината на детските тела до себе си. До такава домашна закуска не беше се докосвал от години. Вкусно, истинско … сетивата му това нашепваха. Не бързаше, защото искаше да удължи удоволствието. Децата му се хранеха с апетит, поглеждаха го от време на време, но мълчаха.
– Тате, напълни ми една бухтичка със сладко! – гласът на Димана го изкара от унеса. – Аз пък ще ти напълня със сирене.
И както говореше, протегна готовата бухтичка към устата на баща си. Съвсем спонтанно баща ѝ повтори действието към нея. Това разсмя останалите на масата. А другите деца също пожелаха да опитат закуската със сладко, но от ръката на баща им. Разговорът се отприщи от само себе си.
– Ти нали няма да си тръгнеш днес? – попита Митко, защото срещите с баща им онлайн бяха и редки, и кратки.
– Ако ме разходите из местата, където играете, ще остана.
– Те са много – включи се и Иво.
– Докато не ги видя всичките, няма да си тръгна!
Децата и баща им помогнаха на Дона да раздигне масата и излязоха.
Беше около 9 часа сутринта и хладината вече отстъпваше на лятната жега. Момчетата вървяха отпред, а Емил и Димана ги следваха. Четиримата скоро се озоваха в подножието на едно полегато баирче, в сянката на боровата гора.
– И какво правите тук?
– Събуваме се боси и се изкачваме нагоре. Много приятно боцка по крачетата – бързаше да отговори Митко.
– Какво ли не. Гоним се, крием се, спускаме се, като се търкаляме от върха надолу … много е забавно – допълни Иво.
– Опасно е, не се ли наранявате?
– Е, малко е разтърсващо, но пада голям смях и после светът изглежда друг. А ранени никога не е имало. Искаш ли да опитаме всички?
Емил се усети предизвикан и не искаше да ги разочарова, притеснявайки се за фигурата си. И докато все още се опитваше да предвиди какви ще са щетите, децата седнаха на земята и се събуха боси. Не беше страхливец, но ходенето бос по пясъка на плажа и това по тревата бяха различни неща. Събу се и той бос, стъпи върху тревата, направи няколко разузнаващи крачки и спря. Емоцията, която нахлу в него, беше нова. Всяка стъпка напред беше различна, усещаше приятната студенина на земята, боцкането от ситни камъчета и дребни клончета, милувката на тревата.
– Искаш ли да те хванем за ръцете и да вървим заедно нагоре? – и преди да са получили съгласието му, близнаците го хванаха. Иво се присъедини към сестричката си и четиримата в редица се придвижваха към върха, като се смееха и реагираха на всяко различно усещане.
Докторът чувстваше непознати трептения по тялото си, но предстоеше още едно изпитание.
– Сега ще ти покажем как се търкаляме надолу. Лягаме по гръб на земята, вдигаме си ръцете над главата, но да опират в земята и се завъртаме. – инструкциите идваха от Иво.
Отказване нямаше и четиримата налягаха по земята на разстояние един от друг. Емил се вслуша в напътствията на децата. Изпъна гърба си на земята и се превъртя. Темпото беше бавно, за да може да контролира търкалянето. Периферно виждаше, че децата са около него и не бързаха. Смехът и виковете им огласяше гората. А когато се оказаха накуп в подножието на хълма и трябваше да се разплетат, те не бързаха. Задръжките му, празнотата от самотните години се бяха изтърколили от него днес. Не вярваше, че ще успее да се изправи отново цял след такова търкаляне, но се усещаше по-цял и жизнен от когато и да било. На душата му беше светло и широко.
В емоциите и разговорите им се преплете кучешки лай.
– Доктор Иванов, как сте? Балкана ви действа много странно. Като дете сте! – смееше се срещу тях Милица, която се разхождаше с кучето си. – Не очаквах да ви срещна тук, а това, което видях, толкова ми хареса, че ми се прииска и аз да се включа.
Децата обсипаха с ласки кучето.
– Неизвестното е само докато се престрашите, след това реагирате според предизвикателствата по пътя, доктор Георгиева! – отговори ѝ Емил. – Току-що осъзнах, че искам често да ходя бос по тревата и да се търкалям по баирите. Пречиства. Щастието е просто чиста съвест. Не знам какво ще ми предложи утрешният ден, но го очаквам с нетърпение.
– В момента ми хрумва да ви помоля за услуга. Да кажем, че е едно от предложенията за утрешния ден. Да консултирате при мен един по-сложен случай. Жената е бедна и няма възможност да обикаля кабинети, а и като че ли времето за реагиране при нея е ценно.
– Ще дойда, но нека забравим официалния тон поне сред природата – с усмивка предложи той.
Тя кимна мълчаливо, поговори за кратко с децата и заедно с кучето продължиха разходката си.
– Деца, какво следва? – попита Емил.
– За днес това ти е достатъчно, тате! Утре ще ти покажем още наши игри. А следобед ще играем с другите деца – Иво имаше вече план за всеки ден.
– Хайде да легнем под боровете, за да си починем, и да ни разкажеш за мама, за морето. Не ги познаваме – включи се Димана.
Баща им се съгласи. Трудно щеше да бъде, но неизбежно. Излегнаха се на тревата и погледнаха нагоре. Боровете над тях се извисяваха, слушаха разговора им и шумяха. А върховете им високо горе като че ли записваха нещо по синевата, която едва се прокрадваше.
***
За автора:
Родом от гр. Котел, обл. Сливен
Увлича се по книгите когато се научава да чете и продължава в професионалната си реализация. Работи като учител. Участва в различни литературни конкурси, които предлагат интересни теми. Има отличени и наградени есета и разкази, като някои са отпечатани в сборници.