„Промяната“ от Ани Прокопова

Трета награда в категория „Разказ“ на Литературен конкурс „Като дете“ 2023

• Тази стара.. – щеше да каже „баба Яга”, но се въздържа – женица – почти просъска – вече едва я търпя!- лицето и бе гневно изкривено, после устните и се отпуснаха надолу в плачлива физиономия и погледна с очакване към Жоро. Търсеше подкрепа и утеха от мъжа си, който невъзмутимо  нагъваше кисело мляко, облегнат до мивката и не изглеждаше като да проявява съчувствие.

• Много се вглъбяваш в нещата и сама си създаваш проблеми- измърмори с пълна уста накрая, съвсем несъжалително – Не разбирам защо се опитваш да я превъзпиташ?! Ми, че тя на 100 години станала, ти се опитваш в ред да я вкараш! – сви рамене, остави кофичката на плота и доволен измляска.
• Не се опитвам да я вкарам в ред!- поклати глава  – Просто искам да й помогна да се чувства добре.
• Да. – не звучеше като да се съгласява Жоро – като се съобразява с твоите порядки. – Доближи се до жена си и лепна целувка на бузата й.
• Ейй, изцапа ме – изпротестира тя, а той се засмя доволен и тръгна към вратата.
• И това мляко кой ще ти го прибере! – възкликна след него.
• О, мила, забравих го. – Чу гласът му откъм банята – Моля те, прибери го ти.
• И защо все така става, не знам – измърмори, пъргаво грабна кофичката и отвори хладилника,  за да я пъхне вътре.
• Мамо, ще ме направиш ли красива?

Мая се бе появила безшумно и тя се стресна да я види пред себе си, затваряйки вратата. Стискаше в шепа дългата си руса коса, преметната през рамо, очевидно очаквайки майка и да я сплете на плитка, както имаха обичай да правят.

• От това по-красива няма накъде, маме. – вдигна я, притисна я към себе си и се завъртяха. Смехът на малката изпълни стаята и сърцето й. Обичаше да я слуша как се смее, обичаше да я вижда щастлива, спокойна, вглъбена в игра. Обичаше я…
• Хайде, върви да те направим изключително красива!- пусна я и хвана ръката й.
• Мамо, и ти си красива – каза малката, стискайки с малките си пръстчета майчината длан.
• На мама златото – засмя се и я поведе към детската.

Час по-късно двете бяха нагласени и готови да потеглят към ателието по рисуване, където Мая имаше уроци през лятото. За Иглика тия летни занимания бяха много удобни, освен полезни за детето й даваха няколко часа време за себе си, извън апартамента, далеч от компютъра, на който по цял ден работеше и тя с удоволствие се възползваше от тях. Целуна звучно Жоро за довиждане, заключи и двете заслизаха по стъпалата. Старият блок, в който живееха нямаше асансьор, а пък се случи, че те купиха апартамент на последния, пети етаж. За щастие, стълбите бяха полегати и удобни и не им представляваше трудност да слизат и да се качват. Малката скачаше доволно по стъпалата, тихичко тананикайки си нещо, увисена на ръката й, а тя внимателно пристъпваше, носейки своята и нейната тежест. И така, бавно слизайки, разбира се, неизбежно се озоваха пред вратата на баба Минка.

Тя погледна с присвити очи изсъхналия фикус, от който беше останала една покафеняла пръчка с няколко стърчащи клонки и три на брой увехнали листа по тях.

• Каква грозотия!- измърмори с укор – защо не го разкара, не разбирам? Загрозява целия етаж!
• Къде да го кара мамо? – излезе от вглъбението си Мая.
• Не знам..на боклука най-добре!
• Ами – сви раменца детето – сигурно няма кола и не може да го закара.
• Хайде, хайде, стига философства – побутна я майка й – върви по-бързо…че много мирише! – прошушна последните думи и побърза да слезе по-надолу. – Как живее с тая смрад не знам!

Съседката й имаше три котки и колкото пъти Иглика минеше покрай вратата й, остра воня я хващаше за гърлото и не я пускаше дори и след като излезе извън блока. Едва понасяше тая отвратителна миризма, едва понасяше това умряло цвете, не харесваше изтърканото платче пред вратата й, разнебитеното шкафче за обувки, което сигурно беше стогодишно, не обичаше да вижда пожълтелия и мръсен звънец, изобщо… Не понасяше и как бабата все тикаше лукчета в ръцете на дето й, колкото пъти ги види….. Дразнеше я нейната някак инфантилна усмивка. Не разбираше защо така, но тая жена я дразнеше най-много от всички обитатели на блока, които, като цяло, съвсем не бяха най-милите съседи на света, но поне се вместваха в представите й за подреденост и чистота.

Беше се опитала да убеди бабата да изхвърли цветето, че и да разкара това смотано шкафче. Съвсем учтиво и културно звънна една вечер на вратата и й обясни с поучителен тон, че е време да разчисти площадката, защото загрозява общите пространства, освен това и направи забележка за котките, които упорито опишкваха етажите, без никой да може да ги спре. Говореше според нея внимателно, възпитано и обосновано, само  че бабата й се беше усмихнала някак безучастно, беше затворила вратата и не предприе никакви мерки.

• Аз просто не знам какво да правя!- няколко дни по-късно пак споделяше с Жоро вълненията си по повод съседката.

• Аз просто не знам защо трябва да правиш нещо?- контрира я мъжът й. Той хич не се впечатляваше от усилията й да вкара в ред нещата в блока. Считаше го за „кауза пердута” и я убеждаваше да си гледа спокойствието, и да остави и другите на спокойствие. Не можеше така! Иглика беше пръв активист в блока, присъстваше на всички събрания, имаше мнение за всичко и често се опитваше, та и успяваше, да го наложи над останалите. Даже, от време на време, се хващаше и почистваше общите помещения – едно такова хубаво, щателно почистване, не като чистачката, която гледаше да претупа работата и да си хване пътя колкото се може по-бързо.

• Защо си се закачила като кукичка за тази баба не знам!- добави той, но и тя самата, всъщност нямаше отговор на този въпрос.
• Нямам представа – измърмори замислено, постоя загледана в нищото и се върна към това, което правеше докато говореха.
• Заведе Мая на урока и се отдаде на заслужено пазаруване из МОЛ-а. Два часа по-късно дъщеря й излезе от стаята със зачервени бузи и видимо развълнувана.

• Мамо!- пъхна ръчичка в нейната – А пък, Ади не ме харесваше, дразнеше ме и ме закачаше постоянно.

Иглика вдигна вежди и почувства импулс да скочи да открие Ади и да и се накара едно хубаво. Как е възможно някой да не харесва нейното дете? Че и да го тормози! Справедлив гняв се надигна в сърцето й.

• Тъй ли? Ще говоря с майка й!- отвърна решително, докато излизаха от сградата.
• Няма нужда, мамо!- възпря порива й малката – аз се справих.
• Така ли?- погледна я с почуда, а дъщеря й се усмихваше доволно насреща й- Как успя?
• Нарисувах й красива картина, специално за нея и й я подарих – обясни Мая – тя много я хареса и сега сме първи приятелки!

Иглика се засмя. „Колко лесно ставаха нещата в света на децата“ – помисли си преди да отговори:

• Браво! Ти си умно дете.

Прибраха се, разказаха на тати какво се беше случило и случката избледня в съзнанието й до момента в който, точно преди да заспи по-късно същата нощ, тя внезапно се изправи в леглото, осенена от проблясък:

• Точно така, Мая е права!
• А?- погледна я въпросително Жоро, изтръгнат от унеса.
• Ами, да, Мая е права! Ще направя като нея!
• Слънце, не те разбирам. – промърмори половинката и уморено.
• Спи, спи, слънце! – целуна го по челото и легна с широка усмивка. Полежа, полежа, крояща планове и представяща си какво ще се случи, докато съня най-после не я навести.

На другия ден отдели няколко часа да работи по много важен за фирмата проект, над който се трудеше вече две седмици, беше стигнала до някъде, докато в един момент осъзна, че всъщност е в задънена улица, не успяваше да намери решение по една от точките и се улавяше, че в последните дни седи пред екрана на компютъра,  втренчена невиждащо, без да успее да роди в ума си читава идея. Ако не се справеше с това, фирмата щеше да загуби много пари, а на нея може и да й се наложи да си търси нова работа. Беше под ужасно напрежение, чувстваше умора – не, направо изтощение и не знаеше как да се справи със ситуацията. Беше се допитала до двама колеги, но и те не успяха да съчинят нищо свястно, и честно, вече направо й се ревеше, щом застанеше пред екрана. 

Накрая заряза бумащината, остави татко и щерка да се гледат сами и се отправи към кварталния супермаркет. Имаше да свърши нещо важно. Час по-късно влезе във входа на блока и  се заизкачва, понесла внимателно обемистия си товар, но не продължи към апартамента си, а стигна до третия етаж и спря. Изправи се пред старата врата на баба Минка, стовари на земята торбите и саксията, която носеше, след това хвана изпочупената пластмасова саксия с мъртвия фикус, вдигна я и енергично я понесе надолу по стълбите – искаше да се отърве от нея веднъж завинаги.

Остави я по-надолу – щеше да я изхвърли при следващото си слизане – и се върна, намести на нейно място новата, с красива голяма драцена. След това извади от една от торбите сгъваемо пластмасово шкафче за обувки, побори се с него, докато го сглоби, изрита старото и постави новото на негово място. Разнебитеното със сигурност щеше да последва саксията.  Поколеба се за миг, после го отвори и хващайки с два пръста няколкото стари чифта обувки вътре, ги премести в новопоставеното. Бръкна още веднъж в торбата и измъкна нова постелка за пред вратата. Подхвана старата с два пръста и я сложи върху шкафа. Огледа резултата и доволна кимна, беше се получило отлично. Старателно обърса ръце с мокра кърпа, застана пред звънеца, измъкна още една – две кърпички, обърса го щателно, така че всичката чернилка по него да изчезне и едва тогава го натисна. След малко вратата се открехна и собственичката на апартамента надникна от коридора.

• Добър ден, бабо Минке, може ли да вляза?- постара се да и се усмихне.
• Бабата я погледна изненадано, поседя за миг сякаш се опитваше да осъзнае какво се случва, а после се усмихна в отговор и махна подканващо с ръка. Задържайки дъх Иглика пристъпи и влезе в дома й. Котките седяха в отсрещния ъгъл на коридора и я гледаха изпитателно. Следвайки домакинята, която вървеше едва-едва,  Иглика прекоси мрачното помещение и се озова в хол, който бе заседнал във времето, някъде около четиридесет години назад.

• Заповядай, седни! – покани я бабата и сама седна на един вехт фотьойл.
• Ами – седна на крайчеца на другия Иглика, избягвайки да мисли за стотиците косми, които ще се полепят по дрехите и – аз…донесох ти ново шкафче и нова постелка за вратата – изрече без никакви предисловия.

Жената я погледна учудено, после се усмихна.

• Благодаря! Нямаше нужда.

Иглика бръкна в чантата и извади торба с гранули за котешка тоалетна, че и самата тоалетна.

• Ето, бабо Минке, да сложиш на котетата, да не опишкват входа.

Съседката и я изгледа с все по-нарастваща изненада.

• Чувала съм за тия неща…Ама…парите все не достигат, кое да взема по-напред…- гласът й заглъхна – аз котките…на мен си не купувам понякога – на тях да купя – продължи после – Ама те са ми единствените другарчета…други нямам, измряха всички…. Добре, че Господ ми е другарче, че инак….- тихо изрече и млъкна. На Иглика й стана неудобно, че тая жена сякаш се оправдаваше пред нея. И тъжно й стана, защото до тоя момент не се беше опитвала по никакъв начин да я разбере.

• То – обади се пак бабата – и онова цвете отвън – дето искаш да го махна – погледна я и се усмихна кротко – от сина ми остана, пусто не успях да го отгледам, умря, знам ли защо, ама го държа – щото ми е свидно…синът ми го няма вече, ама това цвете като го погледна, все едно него виждам – пак млъкна, а Иглика усети как буца засяда на гърлото й. 

• Да те почерпя- изправи се домакинята и се запъти към шкаф от голямата секция, измъкна торбичка с лукчета, разтвори я с възлестите си пръсти и я поднесе към гостенката. Иглика не ги обичаше, но въпреки това взе.

• Дядото много ги ядеше, че и аз покрай него свикнах – отбеляза бабата тихо, 

загледана пред себе си невиждащо. – Ами, чедо, благодаря ти! – усмихна се после – Бог да те благослови и да се погрижи за тебе!

Иглика се изправи и се поколеба как да отвърне на тия думи. Не й се беше случвало досега някой да и отправя такова пожелание. 

• Благодаря!- каза все пак- Аз…и ново цвете ти взех, да си имаш…живо – каза после – ще си вървя, че имам работа, ама ти ако имаш нужда от нещо – винаги можеш да ми кажеш – аз ще се погрижа. Изправи се и тръгна към входната врата
• Благодаря ти!- последва я бавно съседката и  когато гостенката беше вече на прага я спря.
• Иглика!

Иглика се извърна и я погледна въпросително.

• Аз нямам какво да ти дам в замяна на твоята добрина, ама искам да ти кажа нещо – да знаеш, че Господ винаги е готов да ти помогне, ако го потърсиш сърдечно. Тъй, както ти ще помогнеш на твоето дете, като те търси! Той мисли за тебе най-доброто, от мен да знаеш!

Иглика се усмихна с изненада, все така не бе сигурна как да реагира на подобни думи, кимна и излезе. Веднага щом вратата се затвори след нея, тя изтрополи надолу по стълбите, вдигна счупената саксия и побърза да я върне на старото й място. Загледа се в цветето и усети как очите й се изпълниха със сълзи, умрелият стрък сега и изглеждаше някак красив. Даже… си подхождаха с драцената.

Реши, че ще навестява редовно тая странна и много самотна бабичка, въпреки миризмата, въпреки запуснатото жилище, въпреки старостта й или, може би пък, именно заради това. Не знаеше точно защо, но се прибра с някаква лекота в сърцето, целуна мъжа си, прегърна детето си и седна отново пред компютъра. Час по-късно, кога вече беше започнала да се изнервя и пак да я обхваща чувството на безизходица, тя се изправи и прекарвайки ръце през косата си, затворила очи, внезапно се сети за необичайните думи на жената. Да, тя за Господ беше чувала, естествено. За оня брадат дядо в облаците, дето пуска светкавици, ядосан на всички. Добре де, извън шегата…Господ за нея беше…Дума с празно съдържание, възклицание, което произнасяше така, както понякога й се случваше да изругае. Никога не би и хрумнало да го приеме като…помисли си за Мая и сърцето й сладостно трепна, като… родител. Спря замислена, втренчи се невиждащо пред себе си и тихичко, много тихичко каза:

• Ако може, помогни ми, Господи! – стори и се че прозвуча умилно като Мая, когато търсеше помощта й за нещо и отвори очи смутена, поглеждайки да не би някой да я е чул. Изпухтя невярваща какво е сторила и пак седна пред компютъра, пое дъх и се зае да преглежда до къде е стигнала. Пет минути по-късно, докато се взираше в текста, сякаш гръм я тресна, очите и се отвориха и тя видя какво е пропуснала, всичко сякаш се нареди като картина пред очите й и тя просто знаеше какво е нужно да направи. Зачатка по клавиатурата с настървение и два часа по-късно се изправи с доволна въздишка:
• Това беше – възкликна – Готова съм!
• Брех!- погледна я с изненада Жоро – браво на тебе! Моята героиня – справи се сама с лошия змей!

Иглика го погледна и присви устни, изпрати му въздушна целувка, но нищо не отвърна. Не беше много сигурна, даже хич не беше сигурна, но си мислеше, че не се беше справила сама. Някой и беше помогнал…някой, за когото нямаше идея съществува ли, камо ли да й хрумне да го моли за помощ… Само че, простичките думи на една баба, която толкова дълго беше гледала без да вижда, някак я предизвикаха.,. усмихна се сама на себе си…предизвикаха я да бъде…някак чистосърдечна, като молещо майка си дете… Това, което се случи я удиви, беше объркана и несигурна какво точно стана. Имаше нужда да поговори за това с някой, който би я разбрал и може би, би й обяснил.

• Слънце, отивам до баба Минка – каза тръгвайки с бързи стъпки към вратата.

• Къде? – не повярва на ушите си Жоро, но никой не му отговори. 

Жена му вече слизаше бежешком надолу, отивайки при старица, на която не мислеше, че някога ще обърне внимание, да търси отговори на въпроси, които не бе подозирала, че някога ще се появят в ума й. 

***

За автора:

Аз съм Ани, от Стара Загора, на една прекрасна възраст, в която четворката гордо се кипри отпред, тялото изненадано се сблъсква с разни болежки, докато умът невярващо отказва да приеме странното двуцифрното число и упорито живее със съзнанието за 22 лазарника.