Admin Giraffe CafeВтора награда в категория „Разказ“ на Литературен конкурс „Като дете“ 2023
Роден съм в технологично време и съм от поколението, на което телефонът е станал като естествено продължение на дясната ръка, слушалките почти са се сраснали с ушите ми, а очите ми са ежеминутно фокусирани върху светещия екран, от където ме залива приятно всякаква информация, поднесена в най различен, разнообразен и динамичен вид.
Телефонът, който държа в ръката си е ключът към всичко в моят свят – чатове с приятели, тонове музика, цялата информация, която ми трябва, новини и новости, място за самоизява в личните ми профили, всякакви видове игри, филми, форуми…
- Нищо друго не ми трябва – само телефон, геймърски лаптоп и ваканция. Ето това е моята перфектна комбинация за почивка, когато съм вкъщи.
- Борисе, остави телефона и лаптопа веднага…и ела оттатък …
Това е майка ми. Тя не е от този свят, защото изобщо не може да схване ползите и забавата от употребата на най новите технологии.
- И махни веднага тези слушалки от ушите си, нямаш нужда от тях… По бързо, трябва да говорим…
- Казвай! – кресвам аз от стаята си, като не бързам да напускам леглото си, на което удобно съм се излегнал, – Аз и със слушалките те чувам…
- Няма да се разберем така, продължава майка ми, – махай ги тези слушалки, остави лаптопа и телефона на шкафа и ела, важно е…
- Оооф, след малко…
- Най мразя този момент и разговорите след това за училище, за оценки, за поведение….ами, какво да направя като ми е скучно в час и се опитвам по всякакъв начин да разнообразя учебния процес и да събудя заспалия ми клас…
- Знам за какво ще говорим…всичко ще ти обясня…не беше нарочно…Те учителите нали ги знаеш как преувеличават всяко нещо, – подемам аз докато гледам как да запазя слушалките на ушите си по дълго време и да продължа да слушам любимата си трап музика.
- Не е това Борисе, спри веднага телефона и свали слушалките, времето ти за игри на лаптопа изтече…
- Ама съм и аз един, сега и за училище ще ме разпита … и ще трябва да обясня, защо спорих с господина по Български, колко малоумна е учебната програма за 8 клас …и той ми писа забележка в електронния дневник… що ми трябваше да споменавам…
- Борисе, докога ще чакам!? – чувам за кой ли път гласа на мама от хола.
Трудно ме измъкват от моя естествен хабитат – леглото ми в споделената със сестрите ми стая, особено когато съм решил да разпускам цял ден с игри в мрежа с приятели и съм се подготвил с вода и някоя вафла наоколо. С тази хубава нагласа за виртуални приключения, хич, ама хич не ми е до ставане, камо ли до скучни разговори с майка ми. Но, какво да правя, до караници и скандали не ми се стига, че… едно съм разбрал, с мама на глава не мога да изляза. Отивам с триста зора до хола с идеята разговорът ни да е кратък.
- Борисе, спомняш ли си когато беше на седем и отидохте с баща ти над Пасарел за риба?
Мамо, нямам време за такива разговори…
- Ти за какво ли имаш време освен за забавления с приятели…Седни сега тук и се съсредоточи над това, което те питам. Искам да си спомниш… Важно е.
- Помниш ли какво се случи тогава?
- Какво? – питам по инерция, въпреки, че прекрасно си спомням как ни бяха разбили колата и бяха взели акумулатора. Тъкмо се стъмваше, само баща ми имаше телефон от ония старите тип „слушалкa“ и се чудеше на кого да се обади, че батерията му не държеше много. Бяхме се отдалечили с него на безлюдно място за да хванем пъстърва и сега не знаехме как да се придвижим и да намерим помощ.
- Борисе, Борисе, колко приятно разсеяни сте вие младите и колко бързо забравяте, а после ние сме били стари и не сме разбирали…
- Разбиха ни колата тогава, това ли имаш предвид? – парирам аз думите й, че младото поколение не помни.
- Ей, най сетне се раздвижи този твой мозък и започна да мисли… – отговаря язвително, но и с искра надежда в гласа си, майка ми.
- И какво за тогава? – питам небрежно и сядам на фотьойла с лек интерес, какво ли пак е измислила да ме занимава тази моя майка.
- Като се прибрахте същата нощ с баща ти, ти беше много развълнуван. И първото нещо, което ми сподели беше как си се помолил като си погледнал към небето и тогава…как си видял сякаш Господ, Който ти е проговорил…
- Мамо, това са някакви детски преживявания, които всяко дете си фантазира в подобен момент. Стига си се надъхвала…Като дете обичах да гледам към небето и да си мечтая…
- Да, Борисе, като дете ти живееше по един друг начин, имаше очи за живите неща извън екрана и уши за естествените звуци и шумове и сърце, да се помолиш…
Не обичам, когато майка ми ми говори така. Нали съм мъж и като такъв искам да израсна. Не искам да се разнежвам и да се поддавам на нейните женски приказки. Тя обаче не се предава лесно и разказва ли, разказва за мен какъв съм бил като дете, чак се чудя, как е възможно да е запомнила такива подробности и детайли, които аз самият не помня.
Да, като дете често мислех, че съм рицар и че ще променя света като нахраня всеки беден и излекувам всеки страдащ – дори не съм се замислял как ще стане това, просто съм бил убеден, че има как.
Като дете обичах светлината и затова вечер светвах всички лампи навсякъде за да е светло. Беше ме страх от тъмнината.
Като дете бях готов да скоча и да се бия за всяка несправедливост и да защитя по-слабия.
Като дете живеех безгрижно и не правех планове за деня или какво ще ям или какво ще облека, но по скоро мислех за големи и важни неща, как като порасна да направя така, че да спрат убийствата, да спре страданието, да няма бедни, да премахна смъртта, да успея поне за тези които обичам, да спра времето, за да не остаряват и да не умрат един ден…
Като дете бях готов да се откажа от любимата си играчка или да се стремя да правя добрини и да бъда послушен, за да измоля така Господ да удължи живота на моята баба или да й облекчи болките в краката… Като дете…
- Искам да си спомниш, какъв беше Борисе, и да се върнеш към жаждата и чистотата на детето, което беше, към вярата в нашия Господ.
Майка ми не спира да буди детето в мен. Рицарят в мен. Гласът й продължава да ме уязвява по един особено нежен, но и железен начин. Железен в нейната решителност, аз да бъда благороден по сърце и вярващ.
И колкото и да се съпротивлявам, признавам си, че винаги успява да ме накара да се замисля. Това което тя говори за мен, образът, който тя описва ме вълнува.
Прикривам момента на вълнение, мъжествено я прегръщам и по детски й обещавам, че ще се постарая по малко да запушвам ушите и очите си с тези „слушалки“ и „телефони“ и ще отделя време за молитва и за четене.
Не знам как да й обясня, но се опитвам, да й кажа, че и аз я моля тя да се довери, че личността на детето я има в мен, но по друг начин, вече като момчето, което иска да навлезе в зрелостта на мъжа и в разговора насаме с Бога.
Отново се позиционирам на леглото си и слагам по навик слушалките на главата си, но не бързам да пускам музика, защото в главата ми се лее още гласът на майка ми.
И нейните думи, изпълнени с емоционална обич и безкрайна надежда и грижа за мен още звучат в главата ми по-дразнещо и по-надъхващо от всяка друга музика.
Затварям очи и поглеждам мислено към небето, където като дете видях Господ и благодаря, че ги имам – майка ми и баща ми, които не са от този свят на телефони и технологии…
***
За автора:
Родом съм от старата столица на България – Велико Търново, но живее вече 25 години в настоящата ни столица София. Обича да твори като любител във всички възможни сфери и да предизвиква твореца в себе си с най-различни идеи. Много от тях още не са видели бял свят, други са на път, а трети, като този разказ, вече са приели своя образ и могат да се споделят. За първи път участва в конкурс.