Почетна награда в категория „Разказ“ на Литературен конкурс „Като дете“ 2023
Бащата зашлеви детето и то се свлече по стената. Мимолетно, сякаш в рамките на една въздишка, от детето се изскубна възрастният. Той изпъна рамене, изкриви чертите на лицето си в гримаса на безизразност. Сега нямаше нужда от детето, за да се изправи на крака. Сянката на възрастния се помести в тялото на детето, а то самото избледня под натиска, защото нямаше място и за двамата. Бащата се препъна назад, кървясалите му очи се разшириха и подигравката в усмивката му застина, а Сянката само го изгледа с празен поглед и се изправи с изпънати рамене. Единственото доказателство за случилата се трансформация бяха светлосините му очи, които запазиха цвета си, но изгубиха детския си блясък и изгаснаха като морето след продължителна буря.
Изминаха години. Сянката вече преуспяваше. Къдравата му коса се сплъсти, като изсъхнала, окосена трева, на която и липсва слънчева ласка, но стойката му бе все така изпъната и очите му бяха все така мрачни. В една година погреба родителите си с тържествена и мрачна въздишка и по-късно на свой ред му се роди момче. Кръстиха го Йоан. Единствено когато вечер прегръщаше сина си преди да го приспи и му четеше приказки, бронята на Сянката се разтваряше и въпреки че правеше всичко по силите си да бъде по-добър баща от този, който беше имал, просто не можеше. В един момент спря и да опитва. Спря да го приспива, спря да се опитва да го убеди в чувства, които не се беше научил да изпитва. А колкото по-голям ставаше Йоан, толкова повече избледняваше и се превръщаше също в Сянка. Баща му почина, но той отдавна не можеше да почувства каквото и да е.
Eдна късна вечер Йоан седеше в хола на просторната си къща, когато на вратата му се потропа. Домът му бе заграден с високи стени, извън града, далече от възможни посетители и хорски шумове, а и отвън се чуваха ударите на вятъра по прозорците, изливаха се постоянен сняг и дъжд и беше толкова късно, че първоначално предположи, че му се е сторило и продължи да отпива с бавни глътки от чаша вино. Беше наклонил бутилката да си сипе още, когато чу същия натрапчив звук. Изправи се и отиде към вратата, като разтъркваше очи и се прозяваше. Отвори и погледна навън. Но като не откри никого, отново заключи, че му се е причуло, отдавайки го на виното и късния час. Понечи да затвори, но бодър глас го спря:
- Добър вечер, господине!
Йоан погледна надолу към източника на гласа и откри малко момченце с порозовели бузи и с тъмносини, развълнувани очи. Той забеляза, че му липсваше яке и носеше само син изтъркан пуловер и въпреки че имаше вълнена шапка на главата си, все пак изглеждаше полузамръзнало. От под шапката му се поддаваха руси къдрици, които обграждаха личицето му подобно на рошав ореол. Йоан замръзна на място – работата, която се бе превърнала до голяма степен в живота му, не го срещаше с деца, а и никога не бе умеел да ги разбира, дори когато самият той бе дете.
- Ъ, с какво мога да ти помогна? – попита прекарвайки ръка през косата си.
- С нищо, но аз на теб с много. – оповести момченцето. Йоан втренчи объркан поглед в детето, което отвърна на погледа му с разширени от интерес очи, и въпреки слабото раздразнение, което започна да усеща, опита пак:
- Сигурно си се изгубил? Знаеш ли номера на някого от родителите си?
Момченцето само продължи да го гледа замислено, а Йоан започна да губи търпение.
- Добре, ако нямаш нужда от помощ, лека вечер. – каза и тръгна отново да затваря вратата. Той беше направил това, което знаеше, че трябва, а детето можеше да почука на някой от другите домове. Почти беше затворил, когато момченцето отново се обади:
- Знам, че ти имаш нужда от помощ, затова съм тук.
- Йоан вдиша бавно и притвори очи. Не му се слушаха приказките на това странно дете, което изхвръкна сякаш от самата буря. Отново отвори вратата:
- Какво? Виж, вероятно си се припознал и сигурно родителите ти те търсят, така чe…
Спря в средата на изречението си, защото забеляза, че момченцето бе спряло да го слуша и вместо това се беше фокусирало върху точка зад гърба му. Самият той хвърли поглед натам и забеляза, че детето бе вперило поглед в колекцията му с кораби и корабни възли. Обичаше морето и се гордееше с тази колекция, затова вътрешно одобри реакцията на събеседника си. Докато той не започна да се опитва да се провре покрай крака му и рамката на вратата и да го моли да разгледа. Тогава Йоан въздъхна и отвори с думите:
- Добре, поглеждаш и излизаш. Не искам да си навлека проблеми, заради теб.
Детето изтича до колекцията и застана на пръсти до един от рафтове, хващайки един тъмносин, но леко пожълтял от времето, кораб.
- Внимавай, този ми е особено ценен. – Йоан се приближи с бърза крачка.
- Защо? – попита момченцето и го погледна.
- Защото го имам от много време. Сега вече като разгледа, можеш да си тръгваш.
Йоан се обърна да прибере алкохола и когато погледна отново към момченцето, то вече се беше доближило до друг кораб и продължаваше да разглежда и да му задава въпроси. Първоначално му отговаряше колкото да си тръгне по-бързо, но после се понесе по вълната на спомените, която го отнасяше на брега на далечното миналото, изпълнено с толкова много хрущящи под стъпалата му черупки от миди, че му беше трудно да стъпи върху тях и се препъваше в собствените си спомени. Въпросите на момченцето бяха толкова първични и искрени, че за първи път от много години Йоан си припомни собствените си детски въпроси, семейството, което някога бе имал и мечтите, които някога бе укривал в сърцето си. Гледаше през прозореца падащия сняг и се връщаше към коледни вечери със същия сняг, към всички тези вечери, в които сам си беше играл с някои от тези кораби, а баща му го беше наблюдавал с усмивка и празен поглед. Йоан премигна и поклати глава. Някак беше стигнал от корабите, възлите, състезанията, плакетите, детските блянове до нощите, в които си лягаше с усмивка на лице и молеше баща си да му прочете приказка. Когато стигна до тази част, момченцето прошепна:
- Какъв беше баща ти?
- Човек, който ме караше дълго време да вярвам, че ако се старая много усърдно, ще заслужа любовта му, докато не осъзнах, че няма смисъл, а и не ми трябва. Човек, който още като бях колкото теб, ми направи услуга, като ми показа колко е ненужно да се привързваш към другите. – Йоан прошепна думите с бързина, сякаш се препъваше в тях.
- Може ли да ми прочетеш приказката, която ти е била любима? – промълви детето.
Йоан учуден вдигна поглед към него и забеляза, че докато разказваше за миналото си, то беше седнало на близкия фотьойл, беше свалило шапката си и къдриците му изглеждаха златисти, а очите му проблясваха. Той беше толкова смаян от случващото се, че не намери причина да му откаже, а даже на самия него това му се стори като чудесна идея. Отиде при рафта с книги и откри изхабеното си копие с приказки. Не го беше отварял от години. Седна и започна да чете ,,Питър Пан“ – историята, която беше карал баща си да му чете почти всяка вечер. Това беше приказката, която като дете го накара да поиска да строи кораби, да бъде Питър Пан и да се бори с пиратите, да лети и да усеща как го заобикаля магията на детството. Четеше и го разливаше топлина от прегръдката на захвърлените спомени. Когато приключи, хвърли поглед към момченцето, което беше затворило очи. Йоан се подсмихна и самият той започна да се унася под звуците на миналото и на снега, който се беше превърнал в дъждовни капки и сякаш нашепваше своя песен.
Слънцето провираше своя поглед през щорите и Йоан примижа, събуждайки се. Чувстваше особена комбинация от емоции – прииска му се да скача, да тича, да излезе и да погледне небето. Първоначално не можеше да се сети защо се събужда седнал в хола си и в скута му е стара книга с приказки, но след това го връхлетя спомена за вчерашната вечер, която беше като трескав сън, като някоя от историите в книгата – красив плод на нечие въображение. Рязко се изправи и потърси с поглед малкото момченце, което вечерта беше заспало до него. Вместо това забеляза само книгата, която беше паднала от скута му на земята. Клекна и като я повдигна измежду страниците изпадна бележка. Йоан притаи дъх, защото разпозна почерка на баща си. С разтреперена ръка разтвори бележката.
Скъпи Йони,
Последната седмица в болницата те чаках, но не дойде. Не те и виня, но искам да напиша това, което осъзнах, макар и прекалено късно. Може би наистина човек преди да си тръгне от този свят го вижда по друг начин може би, защото е стъпил на прага на другия и гледа към този с това, което му е останало – душата, а не разума. Толкова съм грешен пред теб, толкова болка ти причиних – съхранявах любовта си ревностно, в ковчеже, за чиято ключалка никога не ти дадох ключа. Бях мъртвец приживе и наблюдавах равнодушно как това ти се отразява и как те превръщам в себе си, само защото не знаех как да бъда до теб. Искам единствено да напиша това, което винаги знаех дълбоко в себе си, но никога не ти казах – обичах те, обичам те и винаги ще те обичам. Лети, Питър и не забравяй детето, което винаги надвива всеки злодей по пътя си.
От твоя Капитан Хук
Очите на Йоан блестяха от неизказаните думи, неизпитаните емоции и неразлетите сълзи. За бележката имаше прилепнали две снимки – на Йоан усмихнат към камерата и държащ сладолед с една ръка и ръката на баща си с другата. Другата беше на баща му с дядо му. На снимката баща му беше още дете и носеше син пуловер, който караше небесносините му очи да изглеждат морско, тъмносиньо. Йоан вдиша рязко и огледа стаята. Всичко изглеждаше еднакво. Изведнъж през вратата, която беше останала полуотворена, влезна бриз, който разроши косата му и от очите му се разляха първите сълзи, откакто бе малко момче.
***
За автора:
Отличена и в трите категории! От гр. София. Тази година е 12-ти клас в НГДЕК ,,Константин-Кирил Философ“ и от следващата учебна година ще изучава ,,Право“ в Софийския университет. Обича литературата, разказването на истории под всякаква форма. Участвала в олимпиади и конкурси по български език и литература.