„Като дете“ от Елина Тодорова

Почетна награда в категория „Разказ“ на Литературен конкурс „Като дете“ 2023

• Коя е любимата ти шахматна фигура, Мати? – попита чичо Стивън, сякаш, за да ме разсее докато обмислям следващия си ход в третата ни за деня партия.

Въпросът ми се струва толкова лесен и незначителен, че за да дам отговор, не се налага дори да отлепям погледa си от сценката, която се разиграва на изтърканата дървена шахматна дъска.

• Царицата. – отговарям монотонно. – Естествено.

В този миг от устата на събеседника ми се понася неодобрителен нечленоразделен звук. Поглеждам го косо, леко раздразнен от тази негова, неочаквана за мен, реакция:

• Ха, нима ти би отговорил друго? Скептичен съм!

Чичо Стивън не казва нищо, само една тежка въздишка се откъсва от гърдите му. Той разкопчава коженото си елече, което трябваше отдавна да се е пръснало по шевовете заради биреното му шкембе. От пришитото от вътрешната страна джобче вади книжната си кесийка с евтини смърдящи пури, купени от малкото селско магазинче на госпожица Пърл. Сега е мой ред да разцепя тишината с отвратената си въздишка.

Едно рязко обезглавяване на пурата, едно механично изчаткване на механизма на запалката, едно дълбоко всмукване и поредната поучителна история от богатия житейски опит на моя побелял старец е вече напът.

Той бавно повдига пухкавия си пръст и го размахва, сякаш осенен от велико прозрение:

• Пешката. – казва той. – Това е най-силната фигура в шаха! Моята любима.

Гъстият му прошарен мустак почти скрива горделивата му усмивка на задоволство, но аз нямам намерение да я гледам още дълго.

• Пешките ли? Та те са просто едни жалки безгласни букви! Те са като децата. Нямат статус, нямат власт, нямат свобода. Просто се движат с по едно поле напред и се молят някой ден, в края на пътя си, да се превърнат в по-значими фигури. – заявявам ясната си позиция и се облягам назад в удобното кресло, готов за разгорещен спор с моя опонент.

Чичо Стивън е вперил замислено поглед в стария очукан полилей на тавана. Спирала от гъст бял дим се увива около двата му сухи пръста, придържащи дебелата пура. Гласът му е изпълнен с доза разочарование и укор:

• „Истина ви казвам: докато не се промените и не станете като малки деца, никога няма да влезете в небесното царство.“ Предполагам, че не разбираш значението на този цитат.

Той ме поглежда с надеждата, че няма да се окаже прав и целият този разговор ще завърши с бурен приятелски смях и небрежното обяснение, че това е просто едно голямо недоразумение.

Бях чувал този израз, най-вероятно някоя неделя сутрин, когато цялото семейство изпълнявахме християнския си дълг чрез мирно посещение на близката църква. Обикновено в тези моменти душата ми напускаше тялото, а празният ми поглед блуждаеше някъде наоколо, защото аз нито харесвах църквата, нито разбирах Библията.

• Да, прав си, нещо не схващам. Защо раят да принадлежи на невежите и незрелите, а ние, борилите се цял живот да бъдем нещо, да се връщаме към нищото, което сме били в началото? – гласът ми вече трепери от насъбиращото се напрежение. 

Чичо Стивън стискаше очите си здраво, съдейки по множеството ситни бръчици, които се бяха образували в зоните около тях. Сетне спомените изплуваха в ума му и той започна с олимпийско спокойствие да разказва за времето, когато се намирал в първата половина на двайсетте си години. Бил заминал за Норвегия да чиракува на един от онези влажни и миризливи китоловни кораби, навлизащи в ледените води на Северния ледовит океан да дирят „златното съкровище на океана“ – китовата мас. Тази работа, очевидно, не му се нравела, но по време на криза с остър недостиг на работни места, била добър източник на доходи. 

Неговият капитан, брадат мъж на средна възраст, за изненада на целия екипаж, водел със себе си своя седемгодишен син. Момченцето било слабо като вейка с потъмняла от безпощадното слънце кожа, а отзад на врата му се спускала малка конска опашка. Хората осъждали баща му за решението да ограби безгрижното му детство, да го навлече с мръсни дрипи и да го зароби тук, в ада, на тези тежки условия. Чичо ми тогава по природа бил свит човек и рядко си позволявал да се намесва в разговорите на другите китоловци, чиято основна тема било безсърдечието на капитан Джаксън. Въпреки това и той споделял тяхното мнение и често му минавало през ум, че човекът очевидно е луд и в резултат на това клетото му синче ще страда още от ранна детска възраст. 

Една мрачна утрин, докато всички останали все още спяли, чичо ми се заел със задачата да измие горната палуба. Върху едно от буретата, подготвени за складиране на китова мас, седял Джаксън-младши, а баща му, коленичил пред него, го учел на тънкостите на моряшките възли.

• Аз го уча на възли, а той мен на всичко останало. – проговорил през смях капитанът.

Това бил първият път, в който този високопоставен мъж бил обелил повече от две думи.

• Всичко останало? – престрашил се да запита чичо.

Какво може да научи един възрастен от дете на седем години? Чичо бил три пъти по-голям от това момче, а никой не искал съвет от него, камо ли урок.

• „Истина ви казвам: докато не се промените и не станете като малки деца, никога няма да влезете в небесното царство.“ Той ме учи да живея като него, като дете. Трябва да опиташ и… ще се изненадаш колко добър, чист и прост е всъщост животът.

Като неопитен чирак, чичо не знаел как да отговори на тази заръка. Минало му през ума, че това може да е една от онези прояви на лудост, за които другите от екипажа не спирали да говорят. След кратък размисъл решил да игнорира думите на моряка и се запътил надолу по стълбите за дневната си доза мръсна и неприятна чирашка работа.

• Това е заповед, хлапе! – извикал подире му капитанът.

И така, с благословията на не кой да е, а на самия цар на кораба, чичо прекарал деня, зорко наблюдавайки момчето в търсена на уроци за живота. В началото не забелязал нищо специално, това било дете като всички останали деца, които някога бил виждал. Но когато се съсредоточил в личната си мисия и включил критичното си мислене, на повърхността на съзнанието му бавно започнали да изплуват посланията, които капитанът закодирал в думите си.

Чиракът Стивън осъзнал, че за да се усмихне някой от екипажа, той имал нужда от силен стимул като: по-хубава храна, издута кесия тютюн, дебело тесте банкноти или поне пет преливащи бурета китова мас. Джаксън-младши бил скромен, радвал се когато слънцето се показвало зад облаците, дори за един миг – нещо, което повечето хора приемали за даденост. Според чичо, възрастните търсели чудото под дърво и камък, а детето винаги знаело къде е то – точно пред очите му. 

Момчето било изключително доверчиво, през ума му не минавали онези хиляда негативни мнителни мисли, които спохождат възрастните в почти всяка ситуация. Когато излязла буря и морето се развълнувало, един от моряците му обещал, че ще се погрижи за него и всичко ще бъде наред. Детето не задавало въпроси и на драго сърце поело ръката, която му била подадена. 

Малкият Джаксън бил до болка честен, не спотайвал за себе си нито една от мислите, преминаващи през главата му, за разлика от китоловците, злословещи зад гърба на баща му.

Той смело дружал с харпуниста, който другите отбягвали, защото бил афроамериканец. По всичко личало, че на малкия господин предразсъдъците му били чужди. 

Докато всички се оплаквали от задачите, които трябва да свършат и мързелът ги притеглял към леглата като магнит, синът на капитана все се ангажирал с нещо. Обичал да задава въпроси, да учи и да опитва нови неща. През деня моряците или с носталгия си припомняли безгрижното минало, или бленували по обещаващото бъдеще. Никой от тях не живеел в настоящето, като изключим Джаксън-младши, който инвестирал цялата си енергия именно там. На тази крехка възраст, той успявал да живее по мъдростта на старите хора: „Миналото е история, бъдещето е мистерия, а настоящият момент е дар.“ 

Късно същата вечер всички обитатели на кораба се събрали и дружно захрупали дажбата си от сухари, които след тежката работа им се усладили като крехко телешко. Един от харпунистите се престрашил да попита хлапето за истинската причина, поради която то е сред тях. В крайна сметка се оказало, че тя не е лудостта на капитана.

• Мама почина от холера. – прошепнало момчето. – Това е когато отидеш да видиш близките си и да ядеш с тях облачен захарен памук там горе, в небесата. 

Майката на това клето момче очевидно бе загинала в една от страшните епидемии от холера – „синята смърт“. Чичо не могъл да спре грозната картинка, която веднага се материализирала пред него. Представил си я – бледа сбръчкана кожа, хлътнали очи, изтощено и дехидратирано от каварната болест тяло. За съжаление мислите на чирака Стивън не били чисти и невинни като тези на малкия Джаксън.

След вечеря капитанът отново потърсил компанията на чичо. Искал да чуе изводите, които той си е направил след днешния ден.

• Сър, не мога да кажа на черното бяло. Синът Ви днес бе по-близо до рая, отколкото аз някога ще бъда. – навел глава той.
• Ей, хлапе, не е късно. Ти се намираш точно на границата между юношеството и зрелостта. Направи няколко крачки назад и ще бъдеш точно там, в слънчевото детство. Ако останеш там, раят никога няма да те изостави! – казал капитанът с ръка на рамото му.

След края на чичовата история евтината пура вече е догоряла до червения маркер, а аз не мога да изляза от транса, в който съм изпаднал.

• Предполагам, че всичко, което знам за живота, е погрешно. – заключвам пораженчески.

Чичо Стивън се засмива, това е моментът, в който той ще заеме мястото на мъдрия капитан и ще ми покаже правия път.

• Скъпи, Мати, една от най-великите ценности в сърцето на християнството е смирението. Както казва Библията: „И тъй, който смири себе си като това детенце, той е по-голям в небесното царство.“ Слез от високия кон, изтъкан от его и гордост и избери пешката пред царицата. Онази пешка, последователната, скромната, щастливата. 

***

За автора:

Родена в гр. Пловдив. Студентка втори курс в Нов български университет
специалност „Маркетинг“ В прогимназиален етап изучава руски и немски език. Сега надгражда знанията си по немски, учи английски и испански език. През 2019 г. година участва в конкурс на немски език с разказ на тема „Път“. Също така и в ежегодната немска PAD Olympiade с разработка на темата „Издигането на стените в историята и умовете ни“. През 2017 г. печели стипендия от фондацията „1000 стипендии“ за свое есе в сферата на биологията, а през 2021 г. разказът й „Ловът“ е публикуван в сборника „Разказ в десет изречения“. Би искала да продължа да се занимава с литературно писане както в професинален план, така и през
свободното си време.литература.